Врабчета

Три врабчета летели – едното надясно, другото наляво, а третото ги следвало. Този тъпизъм описва полета на българската интелектуалска мисъл тия дни в опита й да обозре историческите разкрития за агентурното минало на владиците от БПЦ; описва и усилията на общественото мнение да следва този полет. Цялото безцелно пърхане трябваше да събуди някакво вълнение. Но вместо това събужда подозрението, че ако никой не ги гледаше, участниците не биха помръднали и …перо.

Представяте ли си, например, двайсет години да участвате в един скандал, в който всеки да повтаря мисълта си. И двайсет години публиката да ви слуша. Двайсет години някой да ви лъже с една лъжа, вие да му се заканвате какво ще стане, като разберете, че тази лъжа е лъжа. Е, удря заветният час. Модераторът оповестява верните отговори. Вие сте прав. Другият е крив. Какво ще направите в този момент? Има време за говорене и време за …мълчание (Еклесиаст 3). Точно така.

 Но този старозаветен текст масово се пренебрегва от българската публичност. И вместо участниците в скандала да схванат, че остротата на многоповтаряните им думи вече е притъпена, че всичко е казано, че вече са влезли в години и дето се вика – пуснали шкембенца в един преносен смисъл, повечето рипнаха отново да се изприкажат. С цел сякаш да се отчетат пред апатичната публика, която толкоз години чака развръзката. Независимо дали я нарича катарзис, резил или просто сеир.

Излишни усилия. Историята за политическите авантюри на църковния клир всеки трябваше да си я доразкаже сам отдавна. При наличните изходни данни за методите на действие на държавната власт по време на комунизма и поведението на църковната такава преди, по време и след (най-вече след) така наречените демократични промени. Някакси беше като в историята за близка среща на ловеца с мечката, която го заплашила, че ще го изяде, ако не направи това и това. “И какво стана?” – попитали го. “Ами, изяде ме.” – отговорил.

Българският народ може да няма много добродетели. Но има здрав разум. И разбира не само вица в горната история, но и житейската реалност, която стои зад него. За съжаление медийните интелектуалци отказват да слязат на това равнище, където събитията имат вътрешна достоверност, а предпочитат да останат при високопарните думи. Обаче фалшивият патос и изкуствените обобщения нямат никакво практическо приложение в намирането на изход от тази патова църковно-политическа ситуация.

“Сякаш се каят, сякаш им прощаваме…”, въздъхва театрално един психиатър-демократ. Сякаш се чудим какво да кажем, с други думи… Ясно беше, че не се каят. Ясно беше, че няма значение дали им прощаваме. Ясно е, че днес всеки трябва да направи собствения си избор. И че, както винаги в християнството, в крайна сметка въпросът се свежда до това какъв човек съм аз/ти; как мисля, какви са вътрешните ми приоритети. От това е зависел изборът на всеки от тези църковници. От това зависи и всеки избор на поведение днес.

Няма място за програмни решения: дали църквата е жертва или е сътрудник на властта? Да решим всички дружно и да кажем, дружина: “Да бъде!” …Дали Синодът трябва, или не трябва да осъди агентите ? Дали трябва да си подадат оставките и да идат в манастир? Дали е трябвало да служат на властта тогава, или не е трябвало (понеже – всяка власт е от Бога, или не е всяка власт от Бога?) Дали са били принуждавани и дали са вършили по желание, или по задължение своето сътрудничество с властта? Дали да им простим и… дали изобщо ние имаме право да ги съдим или да им прощаваме?… Вярно ли е, че всички сме такива и затова си заслужаваме владиците, или не сме всички точно такива? И така нататък… и така нататък. И: “Да кажем, дружина…!”

На кого помага това? Всеки има глава на раменете си. И едва ли ще започне да я ползва по нов начин от датата на разсекретяване на досиетата на владиците. „Учуден съм – казва горецитираният психиатър, докато слуша разговор с изобличените агенти-владици в едно телевизионно предаване – че сякаш у тях няма усещане за трагизъм на тези събития”. Няма усещане даже за драматизъм, бих казала. Но ние сега ли го разбираме? “Те трябва да се покаят честно пред хората и да оставят съдбата си в техните ръце” – продължава той. Сега ли трябва? Може ли да се покаеш честно за нещо, което двайсет години си отричал; и може ли някой да се хване на такова “покаяние”? Сериозни ли сме?

И още нещо важно: както и да го гледаме, въпросът за вината и отговорността на владиците се отнася до църковната общност в България. Това трябва да се подчертае най-дебело. Така че, ако тези духовници са виновни, виновни са пред своето паство. Не са виновни пред журналистите, пред политиците или пред общо представения народ, който като цяло не изповядва християнски убеждения (освен по празниците и за здраве), който в последните дни се диви пред телевизорите целокупно, и който – в широко процентно отношение – през всичките тези години на комунизъм е затъпквал съзнателно и убедено църквата в най-дълбоката кал на обществените процеси.

Така че предлагам да намалим телевизорите. И да помислим. Във всяко духовно противопоставяне са важни две неща: какво прави противникът и какво правиш ти. Вторият въпрос винаги е по-важен. По време на комунизма църквата е действала в тежки условия, но изборът за това как да се отнесеш към тези условия е бил личен. Героизмът не е задължителен, макар да е желателен. Така че за непроява на героизъм няма как да съдиш човека. В случая съдим по-скоро проявите на онова, което е било обратното на героизъм. Жалко, че владиците не се оказаха герои. Но ние си знаехме това, понеже го виждаме всеки ден. По-скоро са били каквито е трябвало да бъдат, за да бъде църквата такава, каквато комунистите са искали.

Вината на владиците не е колективна. Не е колективна и прошката. Вината им също така не е абстрактна. Заговорим ли, че носят вина за състоянието на църквата в България, излизаме от темата. Вината е конкретна – за онова, което с действията или бездействията си всеки от тези духовници е причинил на всяко свое духовно дете, за което е бил призван да се грижи и духовно да осветлява в индивидуалния план на неговия духовен живот, вяра и надежда – ако щете. Затова и прошката е лична и конкретна. Трудна или дори невъзможна – да. Но в никой случай бланкетна и абстрактно формулирана. Така че за вината и за прошката всеки решава сам. Срещу всеки.

Разбира се, имаме смътното желание сега, след като истината ни е открита, нещо да се промени. Иска ни се нещо да може да се направи, да знаем какво да направим и да го направим. Така че изведнъж да се разсее мъглата и слънцето да освети духовните ни хоризонти. Но тази работа с истината е малко подвеждаща. Струва ми се, че истината е друга: проблемът в църковната общност у нас е много по-дълбок от агентурното минало на владиците. Да го изнесем извън себе си и да се мъчим да го решим чрез някакви промени в клира в момента звучи освежаващо и лесно осъществимо. В някои случаи може и да помогне. Но ако искаме истинска промяна, трябва да задълбаем навътре – това е бавната и трудна част. Ако искаме промяна, във всички случаи трябва да решим какво да правим със себе си. Не толкова с владиците.

Може би такъв подход изглежда непродуктивен, наивен и политически недалновиден. Може; няма да се оправдавам. Ще цитирам два реда от статията на Андрей Романов „В капана на думите”, написана за последния брой на списание „Свет”: „Християнството не е концепция, сбор от догми. То е живият човек, живият християнин, който е пред теб, когото виждаш и можеш да докоснеш; неговото лице е лицето на християнството”.

Лицето на християнството е лицето на човека пред теб. За този човек, обаче, лицето на християнството си ти.