Далеч от комплекса на жертвата

Сигурно е необичайно, но никъде в Писанието или при светите отци няма да видите призиви да се пазите от скърби или да избягвате изпитанията. Съвременни подвижници като свети Лука (Войно-Ясенецки) пишат, че са “обикнали страданието”. Трудно ли е да благодарим на Господ за болката, за войната, за смъртта на наши близки и за всички скърби, които ни спохождат?

Най-често сме от хората, които не разсъждават по темите, свързани с духовното и по думите на свети Макарий Оптински “в нас живее само тялото”. Но и тогава животът ни е изпълнен със страдания. Вярно е, че мъките без вяра нямат общо с окрилящите Божии посещения и изпратената от Него скръб. Но и тогава скръбта е изпратена като изпит, пише старецът в свите писма, защото скърбта е следствие от нашите грехове и вместо да преживеем изпитанието християнски потъваме в самосъжаления: “защо точно на мен се случи” и “как можах..”.

Самосъжалението е може би любимата отрицателна емоция. Тя е много активна, защото се поддържа от изключително разпространения и дори култивиран от самите нас комплекс на жертвата. Да бъдеш жертва е изключително приятно и изключително изгодно. Целта е да обърнеш внимание, да предизвикаш съчувствие и жалост, помощ. Ако си “жертва”, това ти дава алиби, за да не правиш усилия за промяна – кой може да изисква нещо от нас, щом “се измъчваме”. Позицията изглежда изгодна, защото дава възможност да сме уморени от житейските обстоятелства, да ненавиждаме “виновните”, да завиждаме на успелите, деятелните или просто на богатите. Можем да прекараме живота си и в оплаквания от “притесненията” на своите близки и роднини, “неразбирането”на някои приятели и началници и какво ли още не.

Колкото и да е необичайно – изброените страдания са фалшиви страдания. Те може и да ни измъчват, но ние съзнателно ги поддържаме и ги съхраняваме, защото така сме свикнали – трябвада има с какво да се оправдаем. Естествено, че от нас зависи да променим себе си, общуването си в семейството, начина си на живот, работата, неподходящото жилище и… каквото ни пречи. Дали ще имаме такива “страдания” или ще изпитваме радост от живота е въпрос на нашия избор. И на отговорност, която ни прави автори на собствения си живот,учи ни да избираме и да се стремим. Бог винаги е близо, но Той помага, както ми се струва, само на тези, които се стараят да участват в живота си, без да се оставят на обстоятелствата, с които ежедневието ни среща.

Не е вярно, че трябва да приемаме всичко по пътя си за достойно да ни изгуби времето. Бог е предоставил твърде много на нас и на нашия избор. Истински ли са грижите ни, докъде сме стигнали в борбата с ненаситното самолюбие, което при всеки повод помрачава дните ни? И къде е границата между съчувствие и жалост? – “Внимателното сърце” винаги улавя фалшивия тон във вечните оплаквания. Когато съчувствате на винаги тъжния и недоволен човек – вие го фиксирате към лошата безкрайност на собствените му мъчения – сякаш му потвърждавате, че има за какво да се тревожи.

Жените често посвещават половината време от живота си в слушане на драматични истории за чужди неприятности. Почти “се преселват” в чуждия свят и смятат, че това е християнски дълг. И ако жалостта е единствената проява на нашата любов, смятаме, че страданието е зло, а да се борим с него е първата ни задача.

“Мъката и страданието не е едно и също” – пише Иван Илин. Повярвайте – не е въпрос на терминология. Обяснението на философа е безкомпромисно: “Мъката е тварно състояние, тя е тъмна и ожесточена. Мъката се загнездва в човека, затваря го в себе си и сякаш живота го “поглъща” – той потъва в страх и отчаяние. И става така, че от непоносима мъка се превръщаме в живи мъртъвци. Това ли е нашата вяра – не виждаме ли, че тъмнината поражда мъка и страх?”

Сигурно е чудно това разделение. Единствената задача тук е да се отдели спасителното страдание от унинието.

Страданието, отново по дефиницията на Илин е духовно, светоносно и окрилящо състояние. То разкрива дълбините на душата и събира хората в полуангелско братство, преодолява животинското съществуване и разкрива Божиите простори, извежда човека при Бога. Страданията ни се изпращат, за да укрепва вярата и надеждата ни. В страданията изчезва страха и тъмнината.

В мъката, напротив, човекът се хваща за живота, забравил, че душата е безсмъртна.

Трудно е да се научим да страдаме. Трудно е да държим себе си далеч от отчаянието, но сили са ни дадени.

Мъката призовава към жалост и жалостта е съгласие за съвместна мъка. Жалостта води не нагоре, а долу: в тварна тъмнина, в съвместността на тварната мъка. Жалеещият сам се отпуска до състоянието на мъка и не позволява на измъчения да се възвиси до страдание.

Можем да преживяваме всяка болка като възвисяваща скръб. Кръстът ни е по нашите сили – Бог ни познава. “Когато твоите мисли, лишенията, … страха и притесненията са обзели мислите ти и ти пречат да се радваш и да живееш за Бога, знай, че ти си станал обикновено тяло, не си безмъртен и не си Христов” (преподобни Исаак Сирин).

Нашата любов към себе си и ближните е в желанието те и ние да се спасим.

Но търпението е толкова трудно за горделивия… В търпението няма самооправдание и постоянни оплаквания. Изтърпяването не е замиране, капитулация, пасивно преживяване, а нещо друго. Изтърпяваме истински, ако не се предаваме на малодушие, маловерие и самосъжаление. Не, страданията не са зло. Нека не плачем цял живот на нечие рамо, а да се молим и да молим другите да се молят за нас. 
Древните старци са казвали, че не трябва да се търси утешението след всяка скръб, защото търпението е по-важно. Човек може да натрупа опит и да се излекува от комплекса на жертвата, смятат и съвременните психолози. Това е начин да намери правилния подход към себе си. И да се научи на достойнство.

В двехилядната история на християнството никъде в Преданието и в житията няма да намерим призив към мъка. Евангелието изрича: “радвайте се!” Много сълзи и много скръб е имало и има по света. Но когато прочетеш или чуеш тези думи: “Радвайте се!”, знаеш, че е възможно и така и трябва да бъде.