Да си направим ад

Животът е тайна. Животът е чудо. Почувствах и осъзнах това някъде към петнадесетата си година. Тогава за първи път усетих огромната, непосилна красота на човешката ни вселена и на големия, заобикалящ свят. Имаше такъв период – не беше дълъг – в него чудесата обгръщаха, настигаха, задъхвах се от тях. Спомням си ясно всичко, макар и отдалеч сега – но си отиде. Започна да приижда някаква смътна тъга, сивота заизпълва времето, после настъпи мрак… Мрак на сънищата, мрак на греха – какъвто и да е той – все тъмнина е след чудесата и светлината.

Трудно ми е да си представя, че дотолкова вече сме свикнали със злото, дотолкова то ни е банално, че го зовем все по-настойчиво от бездната – да си поиграем на по-голямо зло! Да си направим шоу. „Участвайте в „Биг брадър 3”, но преди това се подгответе сериозно – не може да участва в шоуто този, който не практикува поне един от седемте смъртни гряха!

Да си поиграем на ад, да си направим ад! Хайде!

Игра ли е това? Почти като да си поръчаш смърт… Да кажеш точно каква да бъде. И да я гледаш на живо. Собствената си смърт. Не е ли малко зловещо?!

Има доста примери, особено през последните, да кажем, сто години, в които злото е било призовавано публично и гръмко са прекрачвани табута. Най-„сладко” е да се прекрачват религиозни табута. Най-„смешно”, най-„смело” е. Злото се случва всеки ден и въобще не е в състояние да ни развълнува сякаш. Защо тогава е нужно да го повтаряме като заклинание? Може би защото най-вече то се нуждае от зрелища, от реклама, от смърт. Влагат се огромни средства, талант и време, за да се режисира по-зрелищно зло, по-шумна смърт, повече, повече поквара. Вече няма сериозни мотиви, за да ти се случват лоши неща, те просто се случват на всеки, ей така, ежедневно. Злото тича по улиците край нас и иска да го забележим, а ние отегчено отминаваме. Скука… Затова – да се завърнем към класиката за седемте смъртни гряха. Важно е да се акцентира на „смъртни”, защото иначе няма да бъде достатъчно интересно, достатъчно скандално. Трябва да се умира от него.

Съвременният Колизеум на телевизията е в криза. Зрителите са преситени от кръв и насилие.

„Ще ви предложим грехове на живо, не какви да е, а смъртни! Да се нагледате, извинете, нахраните!”

Това, което ни се налага да преживеем като истина, смисъл, цел на своя единствен земен живот се превръща в продукт на телевизионната индустрия, на всеядната масова култура. Аномалиите се произвеждат, приемат се като нормални. А нормалните хора започват да се срамуват, че изобщо съществуват…

Да приемем или отхвърлим този начин на мислене, разбира се, решаваме ние. Но преди това можем отново да си напомним, че светът ни би могъл да бъде богоявление. Животът ни може да бъде богослужение. Е, можем да направим храм! По-красиво, по-интересно е!