Една необичайна аналогия

Когато преди десетина години купих първия си компютър, научих и първия си урок по компютърна грамотност: няма как да инсталираш някаква програма, ако капацитетът на компютъра ти не позволява това; в противен случай компютърът винаги ще дава грешка. Доста по-късно, когато се появиха коварните мутиращи вируси, научих още един урок: винаги съществува риска в компютъра ти да дремят такива спотаени вируси и ако нямаш надеждна защита, активната работа само увеличава риска от тяхното активиране.

Сега, когато се опитвам да осмисля този факт, аз си спомням за моя първи урок по компютърна грамотност. Нещо повече, в тази диалектика на случили се неща и на това, което не се е случило, като че ли започвам да си спомням и за моя втори, много по-важен урок. Опитвам се да отмеря случилите се неща с богословски, т. е. с църковен аршин. Опитът показва, че повечето от тях носят печата или на социалния активизъм или на пиетизма (който някои кой знае защо продължават да наричат “духовничарство”, може би за да се асоциира по-лесно с “духовен живот”). Нека си признаем, че най-често използваният критерий за измерване на успеха на всяка наша инициатива – просветна, мисионерска, благотворителна – е минутката телевизионно време в прайм тайма или вестникарската колонка на националния ежедневник. Няма как да не е така, когато най-дълбокият мотив и цел на тази активност е “достойното място на Църквата в обществения живот” или “привличането на общественото внимание към църковните проблеми”. Затова е не само оправдан, но и някак си става наложителен устремът ни да внесем “ноухау” (както се изрази един свещеник) от странство, което да направи нашата църковна и социална дейност по-ефективна.

Сега вече разбирам важността и на първия, и на втория си урок! Всяка наша активност в Църквата, която е откъсната от събитието на вярата – събитие на принадлежност и участие в църковната общност, води до обичайната “хардуерна грешка”, а това означава или липса или подмяна на църковната идентичност. Нещо повече, липсата на надеждна антивирусна програма, т. е. на правилно църковно съзнание и богословска визия, постоянно повишава риска от разпространението и мултиплицирането на “духовни вируси”, които в случая се проявяват като различни форми на патология на църковния живот. Всеки наш опит да компенсираме липсата на автентичното преживяване и разбиране на Църквата като богочовешка общност, в която човекът се “храни”, за да живее и да споделя този живот, по-скоро подменя идентичността на Църквата с различни видове “активности”, които носят прилагателното  “православно” или “църковно” (по-често “православно”, защото то по-лесно може да се припознае идеологически!!!). а нашият стремеж за по-ефикасното  реализиране на всеки такъв “проект” като че ли спомага за успешното разпространяване на вируса на подменената църковна идентичност – без значение дали тази подмяна се спотайва зад ентусиазма на социалния активизъм или парадира с приповдигнатата сантименталност на пиетисткото благочестие.

Естествено, катехизацията, мисията и диаконията принадлежат към самата природа на Църквата, но тяхната цел е правилното функциониране и “израстването“ на тялото, съхраняването на живота в общността. Всяка активност, в която църковността не е въпрос на идентичност, а само “фактор” или едно от “измеренията”, вече е симптом за сериозна “хардуерна грешка”. Големият риск обаче е, че и в тази ситуация ние не си даваме сметка за възможностите на нашия компютър и дори за миг не помисляме за някаква “защита”. А ние имаме нужда от “защита”. Имаме нужда да съхраним и предпазим нашата църковна идентичност от ентусиазма на собствения ни активизъм и от нарцистичния нагон на всяко индивидуално благочестие. Затова аз отивам да си преговоря първия урок, за да разбера и втория.