Зад стените на манастира

Също никаква новина не е това, че БПЦ настоява да бъде въведен предметът религия в българското училище, нито че е против съжителството без брак (то се подразбира от само себе си – който е нравствен и морален, не търпи безнравственост и неморалност). Нито е новина, че съвременната младеж става все по-безпътна и по-отчаяна.

Но защо така декларативно и мимоходом подхождат делегатите към тези неща. Сякаш като не стига време да се решат вътрешно-църковните проблеми, поне да решим някой друг нравствен или социален проблем на съвременното общество. Да – БПЦ отдавна трябваше да отговори на изискванията на своето съвремие. „В изпълнение повелите на неизменните църковни канони ние трябва внимателно да обсъдим изискванията на нашето съвремие за добро свидетелство пред света” – каквото бе и пожеланието в словото на Негово Светейшество патриарх Максим при откриването на събора.

Два-три параграфа обаче не стигат. Нужно е наистина повече внимание да се отдели на проблемите, които вълнуват съвременния българин. На хората отвъд стените на манастира не са им нужни словесни напъни, нито декларации. А прости думи и повече действителна грижа.

Иначе съборът ще си вземе важните за него решения. Но каквито и промени да настъпят в устава на БПЦ, каквато и „дейност” да бъде отчетена за изтеклия период, ще държат ли те реално сметка и ще могат ли да променят ситуацията отвъд стените на манастира – тази на безпътната, отчаяна младеж и на мъжете и жените, дето се събират да живеят без брак.

Можеше ли поне първоначално да отговори дългоочакваният събор на отдавна натрупалите се очаквания? Отговорът е простичък, но най-трудният: първото и неизменно условие е комуникативността.

Тя не се изчерпва с избора на говорител, нито с перфектно организирана пресконференция, нито ще се реши с един замах, когато някой ден Св. Синод на БПЦ си създаде истинска пресслужба и започне да си разпространява изявленията навреме и по официален път (а не под масата).

Комуникативността, която българинът има нужда да срещне от своята Църква, не се състои в позата, нито в лъскавия ПР или добре подготвените речи – такива бликат отвсякъде в медиите. Не. Всичко започва много преди това – много преди да светне копчето на камерата или да изщрака записващото устройство. Започва, когато човек наистина осъзнава, че думите са хвърлен камък, че тежат първо тук долу на земята, а делата наистина се гледат отгоре.