За събирачите на боклук

Наскоро гледах едно филмче. В него се разказваше за времената, когато хората вече са напуснали Земята, а на нея са останали само боклуци… И един-единствен обитател: едно роботче, което продължава да събира и складира боклуците на високи кули, за да освободи поне педя място. В това филмче хората са показани като бездушни същества, прилични на роботи, а самите роботи са сърцати и верни смелчаци, които искат да спасят Земята. Колко странно бяха разменени ролите ни.

Имаше дори лудница за роботчета, което е доказателството: щом едно роботче може да се побърка, значи мисли и чувства.

Този умилителен персонаж със сериен номер WALL-E* най-предано, съсредоточено и всекидневно събираше боклуци, а понякога си намираше и съкровища. Единственото му другарче бе една оцеляла по чудо хлебарчица. С нея роботчето споделяше неволите си, тя му бе утеха. Но под очуканата ламарина слънчевата батерия на WALL-E копнееше за топлина и истински спътник, с който да прекара роботския си живот. Така WALL-E среща Ева. Ева пък е сонда и е пратена на земята, за да намери следи от растения…

* * *

След тази анимация почувствах вина – за всички изхвърлени боклуци там, където не трябва, и за всички фасове, стъпкани на улицата. Първо се утеших с мисълта, че има страни, където, за да си хвърляш боклука, трябва да плащаш. Да го разпределяш и изнасяш навън в определен ден, на определено място. Тук хартии, там стъкла, пък ей там – батерии. Вярно, излиза малко по-скъпо, но пък в реките не плуват пластмасови туби.

После си спомних за един репортаж по телевизията, който показваше как една богата страна, където боклуците се събират точно така – под строй – взела, че си ги изхвърлила в една бедна страна, където децата си играят с тях.

И се запитах: Защо така е устроен светът? Как е възможно едни да плащат и да си събират боклука когато и където трябва, а някой, който стои и гледа много отвисоко, тъкмо да се е подписал, за да бъде изсипан този боклук на главата на други?

Ето така, като разменим ролите на анимационните герои с нашите реални, тогава всичко е ясно…

* * *

Представете си, че срещнете някоя Ева, която твърди, че носи в утробата си последното растение на земята, което ще спаси Земята… Казва ви, че живеете пагубно и безумно, че светът може да изглежда и другояче, но вие не й вярвате. Напротив, може да й се изсмеете, подиграете, прогоните…

Или всеки ден, когато отивате на работа, срещате един и същ човек, който също като WALL-E* е обречен предано и съсредоточено да събира боклуци… В реалността този персонаж няма да ни е толкова симпатичен, умилителен и скъп, както ако сме на кино.

В реалността ни тези последни рицари на улицата нямат нищо общо с платените чистачи, наети от някой концесионер. Те безплатно сортират и подреждат нашите отпадъци. Обречени са да живеят от нашите остатъци. Единственият им другар не е последната хлебарчица на земята, а някое бездомно куче или коте. И вместо рапира мъкнат някоя мазна и опърпана торба.

Тези хора миришат на кисело и тоалетна – затова старателно ги заобикаляме. Понякога ги поглеждаме с жал, друг път с презрение, а често затискаме нос с нескрито отвращение. Качат ли се в градския транспорт – слизаме преди да ни е дошла спирката. След такива хора грижливо някой почиства, че и парфюмира.

Те живеят около кофите за боклук. Така се прехранват. Ровят, търсят, а понякога си намират и „съкровища”… Всякакви неща. Също като WALL-E. Но не роботчета, а грозни, парцаливи и жалки човешки подобия…

Всъщност не. У тях има повече човещина, отколкото у други – срам. Защото тия черни от мръсотия рицари се грижат за бездомния си любимец, говорят му, пазят го от зло, плачат заедно, топлят се един друг… Те не притежават нищо и не си купуват нищо. Поради тази причина и не изхвърлят нищо. Ходят нечисти, но сигурно всички взети заедно не замърсяват света дори колкото един среден потребител.

Други чисти и спретнати хора в реалния ни живот нямат срам заради сторените лъжи и кражби, нито заради алчността си. Още по-малко срам имат от това, че си изхвърлят боклука през прозореца…

Онзи несретен бездомник там долу е по-полезен за света само защото живее от отпадъците на другите. Жалкото човешко подобие често се оказва онзи, който гледа от висотата на луксозната си каюта. Говори непрекъснато по мобилния, прави знак на секретарката за още питие. Подписва се тук и там. Тоест чуди се дали да подпише или да поиска още „комисиона”… Стои и гледа през илюминатора пръснатите по улицата боклуци, остатъци от луксозния му живот, и оня нещастник, дето рови из тях. И си казва: „О-о, ама аз съм толкова велик!” После излиза навън и шофира (или го возят) все едно е единственият останал човек на планетата. Без да забелязва другите… А ако случайно се спъне в някой боклук, приближените му ще дойдат да го вдигнат, защото е толкова инертен, че не може да стане сам. Също като във филмчето за WALL-E… Но в нашата реалност този „велик” човек наистина счита себе си за последна инстанция и не вярва в друго освен в лукса около себе си. И по тази причина на него не може да се разчита много що се отнася до всеобщото бъдеще…

* * *

Човешката история разказва за много самозабравили се личности, партии, цели народи, а един ден вероятно ще разказва и за края на цялото самозабравило се човечество.

Нека не бъдем зрители в епизодите от собствената си история, като само си мърморим наум или пък гръмко скандираме лозунги под прозорците на онези, които стоят по високите етажи. Тях не може да променим…

Можем да сторим каквото зависи от нас. Всеки по свой начин и според собствените си сили да изцапа ръцете си с малко боклук днес, вместо да оставим всичко за онези в следващия епизод. За децата…

И нека не бягаме от събирачите на боклук с погнуса. А да се помолим – да им бъде топло, да имат приятел, да не са сами. И да помним, че докато тях ги има, има надежда и за нас. Че ако съвсем се самозабравим, все ще срещнем някой беден, дрипав и мърляв, но по-добър от нас човек, с по-голямо и силно сърце, който да ни подскаже как да се върнем обратно.

* Waste Allocation Load Lifter Earth-Class