Когато се препъваме в суеверие

„…както гниенето обхваща плътта
и кара всичко да гние, да става пò тор от тора,
когато няма своя храна,
така всяка душа отпада от живота,
когато няма Божий живот,
когато не слуша Божието слово.”

„Проглас към Евангелието”,
Свети равноапостолен Константин-Кирил Философ

Една масова истерия обхвана хората на седми юли 2007 година. Невиждан бум на женитби по целия свят настъпи заради подреждането на три поредни „седмици” – седми ден, седмо число, седма година… България не остана по-назад в модното безумие… Сватби навсякъде – младоженци в големите градове, в курорти и къде ли не… Но защо толкова сме впечатлени от някакви си седмици?! Мъртвородената надежда в такъв култ е изява на катастрофалното изгубване на пътя…

Често се люшкаме към различни крайности – от най-първично суеверие до декларативно и шумно площадно „проповедничество”. Дълбоката нравствена криза, трагичната ни безпътица обаче не идва от факта, че днес хората загубват смисъла на надеждата и нуждата да се надяват. Те съзнателно и дълбинно са лишили битието си от присъствието на Създателя в него. Поставили са Христос в далечен, дълбок и тъмен ъгъл на сърцето си. И са го затрупали с вехтории и суета.

Неусетно започват да се боят от всички ветрове на земята, да треперят от всички кризи и да се чувстват застрашени от всички болести, „съвпадения”, „злощастни обстоятелства” и „липса на късмет”. Да четат хороскопа си сутрин и да търсят там „знак от бъдещето”, смисъл и надежда… Надеждата обаче сами са задушили, защото откъде ще ни дойде надежда, ако не искаме да имаме Извора на нашата надежда? Понякога се залъгваме, че хората се връщат в храма и се интересуват от вярата. Заради идването на чудотворни икони, заради събития, които провокират обществения интерес, или заради големи празници. Има ли дълбочина вярата ни? Силна ли е? Крепи ли ни? Нали всички модни безумия ни грабват, вълнуват, увличат. Всичко рекламно, популярно и масово е като манна небесна за нас, кръстените потомци на българските светители, мъченици и преподобни! Пред винаги будните очи на нашите молитвеници днешните млади българи масово се венчават не заради християнски празници, не защото е важно да си се врекъл пред Бога и в Негово име, а защото това важно събитие за човешкия живот трябвало да се случи в ден, в който съвпадат три „седмици”…
Как дивно оглупяват нашите очаквания и колко плитки са надеждите без Христос!

Ако изявяваш невежеството си и го превръщаш в личен празник, ако парадираш със суеверието си и се ограждаш с всевъзможните му атрибути, къде попада центъра на твоето битие – в случайни съвпадения, моментни страхове, предмети, явления и „знаци”. Някъде прочетох, че суеверието е религията на нещастните. А несравнимо по-нещастни са суеверните бивши християни… След ясен слънчев ден нощта е по-тъмна.
Не всяка вяра е спасителна. А извикахме „на помощ” в болното си време езическа нумерология. Къде дълбоко в недрата на времето беше заровен трепета пред стихии, съвпадения и случайности! Върнахме се на пътеката към бездните и паденията все по-лесно се случват. Лесно могат да се стъпчат векове на труден катарзис по пътя към Христос за цял народ и да бъде предпочетен широкия път на още по-лесното и празнично суеверие.
Но ако човек наистина е безсмъртен, както обещава християнството, това означава, че цялата история на неговия живот е история на неговите взаимоотношения с Бога, на земята и след гроба. Суеверията къде се вписват? Съществуват ли истински те в книгата на живота ни? Значат ли нещо друго, освен падение?! Падение без разум, оскотяване на чувствата, което правим доброволно, дори с радост.

„В началото на всеки народ и на всяка националност, нравствената идея винаги е предшествала раждането на самата националност, защото нравствеността създава нацията. Нравствената идея започва от мистиката и от убежденията, че човекът е вечен – не е просто земно животно, а е свързан с други светове и с вечността… И когато …след времена и векове започва да се разклаща и отслабва духовният идеал, се изгубва и националността”. Това са редове от дневника на руския писател Достоевски.

Вечността е категория на реалността. Ако гледаме на живота и на човешкото предназначение като на история на взаимоотношенията с Бога, то човекът е вечен. И това означава, че му предстои да дава отговор за своето отстъпление от вечния Бог и за отстъпването от личното безсмъртие, което има като дар. Любовта и смъртта са християнски понятия. А на хората от днешното време сякаш им е все едно дали живеят или умират. Хващат се за мимолетни символи, защото вечността е твърде голям залък за тях, не им харесва. По-добре леки неща, по-добре много шум и несвършващ купон, отколкото мисъл за вечност… Днес хората сами се отказват от вечността. Това е отричане поразително напомня за древните римляни, които се самоубивали от скука. Свободните хора на нашето време убиват вечността за себе си и себе си за вечността. Сами. Съвременната мечта вече не е дори живота ни да заприлича на холивудски филм, а на фетишистка реклама, преливаща от самодоволство. Стремежът на още непорасналите тинейджъри сега е да изглеждат като лакирани фолкзвезди. Така изгубен и окончателно лишен от морални граници, на човека пред телевизора не му остава нищо друго, освен да повярва, че ще стане по-красив, ако купи новия сапун, по-чист, ако се пере с показания прах за пране и по-щастлив, ако се напие с новата мастика… „Какво му трябва на човек?!” На същата плоскост е поставена и сватбарската истерия за жизнено благополучие на седми юли 2007 година. Но – не е ли много повече човек от всичко това и душата му не е ли по-голяма, по-скъпа, по-красива от всички временни нагримирани „реалности” наоколо?

Философът Албер Камю твърди, че колкото повече, човек търси да се потопи в реалността, толкова по-малко съществува. На нас трябва ли ни такава „истина”? Такова „благополучие” – другото му име е небитие… И такива проблеми – болезнени, съвсем актуални.
Кризата в благочестието не е нещо, за което четем на книга и ние, днешните християни, спасяващи се грешници, не можем да се отделим и оградим в малкото си лично пространство и да си пазим драгоценните си „благочестиви” мисли за себе си, спасявайки се. Нашата православна вяра е универсална и въпреки привидната си немощ може да преобразява скучните, лесни и масови безумия на света. Нашата надежда е пасхална, мечтите ни не са тукашни, а за възкресението на душите ни, за разбуждането на нашата вяра в нас и в тези около нас. Числата нямат значение, има значение нашият път към нашето безсмъртие. Защото Възкресението е реалност, а ние сме безсмъртни.