Лято. Зной. Слънцето сипе жар върху нас. Рядко ще се случи някой по-облачен ден, когато То се скрива за малко и въздухът става оловносив, тежък като памук. После небето се изчиства и То се втренчва отново в нас – червено, космато, пламтящо – като някакво надвесено гневно око от всемира. 

И ние пълзим покорно като мравки по земята под огнените му взори. Ставаш – нощта не е донесла почивка, прохлада. Вървиш по улиците, дишаш зной. Навън е като в пещ, въздухът трепти. Потоци от коли пълзят бавно по улиците на града, чийто въздух е дошъл сякаш от пясъците на Сахара, от червените марокански пустини. Струва ти се дори, че виждаш камили – но това са само видения във врящия въздух, в размекнатия ти мозък. Пладне. Задръствания. Жените са оголили всяка оголяема и неоголяема част от тялото си, без да ги е грижа как се отразява това върху бедните, изтерзани от зноя мъже. Вървиш. До вечерта си се стопил като парче масло. Чудиш се дали изобщо си съществувал и дали този живот не е само видение в твоя мозък. 

Нощем луната изглежда стара и прашна, избеляла като череп в аризонската степ. Кучетата вият тъжно срещу нея – струва им се, че тя е кокал, изтръгнат от зъбите им и захвърлен на небето. Воят им влиза в ушите ти. Не можеш да заспиш. Тъмните нощни часове се влачат безкрайно. Събуждаш се. Не си отпочинал. Мислиш за следващия ден.

А на следващия ден е станало още по-горещо.

Какво иска Слънцето? Да превърне земята ни в пустиня? Да се покрием и ние с прах, тялото ни да се напука като глина, устата ни да изсъхне и да се напълни с пясък, очите ни да станат като дупки – да заприличаме и ние на луни? И когато по оживените някога улици вятърът подкара пясъчни вихрушки, лъвове зареват в градските дворчета, а от прозорците долети воят на чакали – ще бъде ли То най-сетне доволно?

В тези дни мечтаем за тъмнозелени гори, изпълнени със сенки, за потоци бистра вода под сенчести клони, за шуртящи ручеи. Хубаво е да слушаш гласа на водата – той е кротък и ти говори за живот, а не за смърт. Слушаш го и не можеш да се наслушаш. Хубаво е да усетиш вечер малко тишина и прохлада и да разбереш, че денят и злобата му са отминали, както ще отминават винаги, винаги. Гордостта е знойна, надменна, кротостта е прохладна и тиха. Знойно ли е в душата ти? „Градините на моята душа са винаги сенчести – казва източният поет – въпреки че навън бушува самумът на пустинята“. Чувстваш ли се гонен, измъчен – влез в покоите на своя дух, в сладката му тишина. Сред пустошта на изгорения от слънцето и страстите град бъди като онзи бедуин, който е разпънал своята шатра далеч от хората, за да бъде насаме с Бога и с нощта, с вечните звезди.

Лято. Зной. Слънцето излива жар върху нас. Рядко ще се случи някой по-облачен ден, когато то се скрива за малко и въздухът става оловносив, тежък като памук. После небето се изчиства и то се втренчва отново в нас – червено, космато, пламтящо – като някакво надвесено гневно око от всемира.

И ние пълзим покорно като мравки по земята под огнените му взори. Ставаш – нощта не е донесла почивка, прохлада. Вървиш по улиците, дишаш зной. Навън е като в пещ, въздухът трепти. Потоци от коли пълзят бавно по улиците на града, чийто въздух е дошъл сякаш от пясъците на Сахара, от червените марокански пустини. Струва ти се дори, че виждаш камили – но това са само видения във врящия въздух, в размекнатия ти мозък. Пладне. Задръствания. Жените са оголили всяка оголяема и неоголяема част от тялото си, без да ги е грижа как се отразява това върху бедните, изтерзани от зноя мъже. Вървиш. До вечерта си се стопил вече като парче масло. Чудиш се дали изобщо си съществувал и дали този живот не е само видение в твоя мозък.

(още…)