Малките



Първата седмица на поста е. Стараем се да държим в ума си мисълта, че постът е време на изпитания. Не че има друго време за човека в света, но в това време съзнателно сме избрали да застанем на пост; тоест да се заемем с грижата за тези изпитания.

Решили сме да не бъдем себе си за малко, да заключим някоя и друга врата на плътските си хижи и доколкото е възможно – един повече, друг по-малко – да прекараме време във вътрешната стая. Време на размисъл и молитва; време на съкрушение и надежда.

Всякакви метафори са писани за поста. Eдва ли има смисъл да търсим най-точната, защото за всеки постът е лично неповторимо пътуване; или е подготовка за него, или мисъл за него, или страх от него… винаги различни и трудно споделяеми.

Първата седмица на поста е. И четвърти ден, откакто е убито едно дете, лишено от родителска грижа, а други две са ранени и са гледали как убиецът се самоубива. Брутална сцена с ловджийска пушка в центъра на малко градче. Участниците са изоставени деца, възрастен мъж с доказани педофилски прояви и институции, които си прехвърлят топката. Трагедията предизвика шок и обществено желание да се разбере всичко за случая и незабавно да се посочи виновният. Това вълнение сякаш естествено се подплати с нови информации за деца от институциите: за изчезнали деца, обявени за издирване; за деца, яли миша отрова; за дете, скочило отвисоко, за да избяга от дома и други подобни. Стана ясно на всеки, който досега беше извръщал глава при фронтална среща с проблема, че децата от домовете са третирани по-най-потресаващи начини: като работна ръка, като секс-играчки, като безсловесни животни…

В първата седмица на поста всички в България говорят за съдбата на децата в институциите. Трагичният инцидент изгърмя силно и изхвърча към върховете на медийния интерес като тапа, след която изглежда че духът няма да се върне обратно в бутилката. Но какъв е този дух, добър ли е?

След като медиите вдигнаха достатъчно (само-) рекламен шум и след като стана рисковано за русенлии (Да не се окаже, че трябва да ги гледат с очите си тия деца!), днес търсим начин да заметем под килима случая Могилино, опрени на президентското поучение, че виновни за всичко са европейските институции, които правят мръсно на България, защото нямат какво друго да правят. Но след Могилино темата за изоставените деца не иска и не иска да си тръгне. Затваряме вратата, тя влиза през прозорците. И тревожи съня не само на Станишев и Масларова, ами е на път и нашия сън да разтревожи. И тогава какво ще направим, не се знае.

Знае се какво направихме досега. Четох вестници, за да разбера повече за убитото момиче в Трън. Казва се Лиляна. Баща и отказва да я погребе, защото няма пари. Тук спрях да чета и да слушам. Отношението на бащата беше единствената лична реакция към смъртта на това дете. Имаме я; по-надолу няма.

Имаме също и блато от журналистическа литература, отразила трагедията в последните дни. Едно блато, в което може да се удавим всички, ако речем. Защото макар и не много обширно, е много дълбоко.

Не ме разбирайте криво. Не става въпрос за литературни предпочитания. Ето за какво става въпрос: Уважаван многотиражен национален всекидневник веднага след убийството помести снимка на ранените деца в болницата и заглавие, в което говори за всичко, което може да ви изправи косата: за „потопения в кръв Трън”, за „истинска касапница”, за убиец, който си „теглил куршума” и за сирачета. За убиеца и самоубиец четем: „Мозъкът му се беше разпилял, парчета от черепа му се бяха разхвърчали на 10 м“. Това разпалено обяснява очевидец, който искал да си вземе едно парче, но следователите не позволили. Не ме обвинявайте за написаното. Аз също съм шокирана. Но нямаше червена точка; няма да слагаме и тук .

И така, някой беше казал, че животът понякога се пише като лоша литература. Може би това обяснява защо вестниците в България се пишат по този начин. Убито е дете, но ние научаваме първо за любовните отношения, пикантни предположения с криминален отенък, историйки от първа ръка за това кой на кого купувал дрешки, кой с кого играел карти и кой на кого бил любовник. Девойката, оцеляла след инцидента, е лоша и „палава” девойка; никой не иска да я вземе, дори родният и брат. Повече шок, повече интрига и любопитни подробности, поднесени неангажирано и неангажиращо – това искаме от случая, това ще четем с интерес, това ще публикуват вестниците. По-интелигентните медии пък ще канят експерти, които облакътени на студийните маси ще обсипват с експертните си мисли по-претенциозните слушатели, които един–два дни ще бъдат в състояние да поемат информация по темата. На третия ще се изключат, защото всичко ще бъде изговорено.

И в едните и в другите журналистически сглобки има всичко, освен най-важното – истинската история на тези деца. Скръбта заради смъртта на това дете няма място в медиите и в душите на публиката; нито има място скръбта заради живота му.

Първата седмица на поста е. И ние знаем, че не сме толкова лоши, задето не можем да спасим тези деца. Защото какво сме виновни, че родителите им са ги изоставили, понеже не са мислили навреме; или са алкохолици, престъпници, или пък еснафи, които не са искали таралеж в гащите с едно нежелано дете и са го оставили на държавата да го гледа. А какво е държавата – нали сме ние? И излиза че от нашите заплати се гледат тия деца, от нашия труд. Малко ли е това? Правим каквото можем, нали така. Не сме виновни, че не ги долюбваме особено, защото те бездруго са такива … невъзможни. Крадат, лъжат, докато те гледат в очите, въртят любов с шейсетгодишни мъже за два лева и нищо свястно не могат да правят. За болните да не говорим – не стига че обществото се разстрои толкова от филма за Могилино, а сега искат и да ги заселят пред очите на хората от Русе. Това вече е прекалено, казват хората, и излизат на протести, както се протестираше последните години срещу боклука.

Когато Достоевски пише за детското страдание, извиква плач. Наистина малко хора остават равнодушни, докато си представят как господарят насъсква хрътките да разкъсат голото дете в мразовитата утрин или писъците на момиченцето, заключено за наказание в тоалетната, което умира от страх в плача си. Ние плачем, докато четем. Но плачът ни прилича на пиянско умиление. Той е сантиментален, пробуден от абстрактната представа за миловидно беззащитно дете, което понася на плещите си ужаса и безизходицата на падналия ни свят. И на въпроса на Достоевски дали бихме приели щастие, платено с детски сълзи, аха- аха да отговорим отрицателно.

Но когато на мястото на абстрактното дете поставим познатото мръсно и недохранено момченце от сиропиталище или недоразвитото, тежко гримирано и нечистоплътно мургаво девойче от същия дом, което гледа безизразно и е готово на всичко за един лак за нокти, сълзите ни пресъхват, преди да са се образували. Досещаме се, че тези деца също са прекарвали нощи, заключени в тъмни стаи, облени в сълзи, гладни, болни, безутешни и малтретирани по всякакви брутални начини. Но Достоевски не пише за тях. А ние сме гледали в друга посока, докато е ставало това. В други посоки гледаме и днес, докато то продължава да се случва. И когато от време на време случаят постави пред нас тези деца, като един въпрос, който даже ни е неудобно да прочетем на глас, осъзнаваме, че на въпроса на Достоевски за детската сълза сме отговорили съвсем конкретно. Положително.

Да, ние сме готови да платим за нашето спокойно ежедневие със сълзите на тези деца. Не само сме готови. Плащаме тази цена всеки ден. От наше име за тяхна сметка. И когато някой се опита да развали сделката, както в случая с децата от Могилино, излизаме на протест.

Успокояваме бездействието и безразличието си с оправданието че тези деца са трудни. Но какво ги е направило такива?

Трудните деца са неправилният отговор на трудни въпроси, които някой е отказал да си зададе. Тези въпроси не изчезват, когато се криеш от тях; това е просто поредният неправилен отговор. И всички неправилни отговори имат еднаква сила и пряко действие. Отговорът на родителите – да изоставят децата си на произвола на съдбата – е грешен. Но той не прави отговора на всеки от нас – да изостави тези деца на произвола на съдбата – правилен. А именно от нашите индивидуални отговори на въпроса за съдбата на тези деца се формира отговорът на обществото и на институциите, от които зависи тя.

Първата седмица на поста е. И ако все още се чудим кой е отговорен за тези деца, Спасителят ни е подсказал това с притчата, която четем в неделя месопустна преди поста :

Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна: дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира;
защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте;
гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте.
Тогава праведниците ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме?
Кога Те видяхме странник, и прибрахме, или гол, и облякохме?
Кога Те видяхме болен, или в тъмница, и Те споходихме?
А Царят ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили.
Тогава ще каже и на ония, които са от лява страна: идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели;
защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте;
странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте.
Тогава и те ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме?
Тогава ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили.
И тия ще отидат във вечна мъка, а праведниците – в живот вечен.

(Матей 25: 34-46)

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...

5 Отговори

  1. Дон Кихот каза:

    Такива случаи като тези в Могилино и Трън стават всеки ден. Проституцията и кражбите на централната гара в София се търпят от властите от доста години. Продажните медии раздухват скандали напоследък, за да отвлекат вниманието от катастрофалното управление на държавата.

  2. Дон Кихот каза:

    Прочетете интересната статия:

    http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=2917&sectionid=5&id=0001101

  3. Danine каза:

    Сякаш сте се наговорили с Пламен…
    Покъртително е!
    Отправям същото пожелание – дано тази сол да посипе живи рани, да събуди повече съвести.

    Казали сте всичко, което може да бъде казано по темата. Сега е наш ред да действаме, ако сме живи…

  4. Danine каза:

    Благодаря Ви!