Матрицата и ключовете от рая

…Силният не остава завинаги силен. „И египтяните са хора, а не Бог, и конете им са плът, а не дух“(Ис. 31: 3). Ето така скитаме през историята – от един покровител на друг, от един съюз в друг. И накрая оставаме без свое лице и душа. Защото владетелите на този свят и комбинаторите на геополитическите карти не се интересуват от душата ни.

Е, най-после. След дълги години на неудачи и страдания България се довлече до желания миг – влизането в ЕС. Изглежда, че портите на немилостивата съдба, на които тя чукаше толкова дълго – всъщност през целия ХХ век – се открехват и апостол Петър, дрънчейки с ключовете, се готви да я пусне ако не в рая, то поне в един по-добър свят.

Преживял съм много Нови години, но само тази може да се окаже наистина нова. Европа се оказа по-щедра, отколкото можехме да очакваме. Не всеки ден отваряте портите на своя дом, за да пуснете в него вашите гладни, измършавели и боси роднини. Не мърмореха ли доскоро европейските вестници, че европейската цивилизация свършвала в Босна, на границата между католицизма и православието? Не ни ли разглеждаха като европейци от втора ръка, а също и – защо да си кривим душата – като полухора? Провървя ни – това е. Историята в своята игра на сляпа баба прави понякога пропуски в иначе неотклонната си програма за тормозене на бедните народи по принципа „който има – да му се даде, който няма – да му се отнеме“. Ето че тя ни пусна един шанс. Спечелихме от лотарията. Но всъщност не тя ни облагодетелства, а световните стратези ни подбраха – трябвахме им за завършване на тяхната геополитическа комбинация, за затваряне на пояса срещу Русия.

Какво пък, няма нищо лошо, че влизаме в компанията на успели народи, на цивилизовани хора. Аз поне храня скромната надежда, че покрай тях и моите любезни съграждани ще се научат на труд, честност, дисциплина, ще започнат да спазват обещанията си, ще обикнат чистотата и реда, ще се погнусят от навика си да разхвърлят навсякъде боклуци и ще престанат да приемат като нещо нормално разбитите улици и дръгливите кучета. Може би чудото наистина ще се случи и България ще стане един ден чиста, спретната, усмихната страна. Пожелавам й го от все сърце.

Дай Боже сакралната дата 01.01.07 да стане ако не краят, то поне началото на края – на бедността, мъката, мизерията. Не само с хляб живее човек, но все пак и хляб е нужен на човека… Дано тези смазани, мрачни човеци да осъществят един ден своята мечта за охолен и щастлив живот. Пожелавам им го. Може би „златният милиард“ ще отвори своите кесии за тях, ще ги обсипе с дъжд от банкноти. И съдбата ще стане по-благосклонна към тях.

И все пак не можем да не се запитаме: добре, а после? Като християни не можем да не поставим и този въпрос. Да предположим, че е настъпил денят Х и българите са хванали най-после златната птица за крилата. Джобовете им пращят от доларови пачки, тлъсти пури димят между зъбите им. Излежавайки се покрай изумрудени басейни, чакат вести от полета на техните акции в борсата. Но живи ли са техните души? И в това ли е истинското щастие?

Питам това, защото съм виждал много европейци и американци – тлъсти, с безизразни лица, угаснали погледи. Не че всички са такива, но като че ли с годините този тип започна да се размножава. Единственото, от което сърцето им трепва, е пазаруването – техният храм е супермаркетът, тяхното шоу са разпродажбите. Сигурни ли сме, че искаме да станем – или по-точно децата ни да станат – като тях?

Влизайки в Европейския съюз, ние правим съдбовен избор – не само за тялото, но и за душата си. Ставаме част от Системата. Или от Матрицата, ако така ви харесва повече. Да, за всичко трябва да се плаща: получаваме своя скромен дял от богатствата на „златния милиард“, но даваме в замяна своята независимост, влизаме в един програмиран свят, ръководен от сили, които са твърде далеч от нас. И каква ще бъде нашата по-нататъшна съдба – това ще зависи вече само от тези сили.

Да не мислим, че някой в Брюксел и Вашингтон ще се съобразява с нашето мнение. Влизайки в Матрицата, ние сме обречени да повтаряме не само доброто й, но и всичките й грешки и лъжливи решения. Няма проблем да ни наложат всякакви щуротии – като еднополовите бракове и какво ли не. Ако утре на ултралибералите и гей-движенията в ЕС им хрумне, че тъкмо „двуполовият“ брак е отклонение от нормата, ще бъдем принудени да приемем и това. Защото европейските закони са над българските. Защото вече не сме свободна единица, самостоятелен исторически субект, а част от нещо, което не зависи от нас.

Познавам добре моите съотечественици и не бих посмял да им предложа друг вариант на развитие. Но нищо не ми пречи да го нахвърлям поне хипотетично. Представете си – колкото и фантастично да звучи – че сме борбен и свободолюбив народ. Че държим (още по-невероятно!) и на православните си ценности, и на собствения си път в историята. Как би постъпил един такъв народ? Може би той не би приел да стане част от Матрицата. Не го твърдя с положителност, само предполагам. Може би не съм прав. Но навярно за него свободата му и висотата на неговия дух биха били по-важни от всичко друго. Той би държал за своята независимост като за най-голяма ценност и би я бранил със зъби и нокти. Безсмислено упорство? Възможно е. Но и колко гордост и воля се изискват за един такъв избор – да се изправиш срещу могъщи световни сили, каква вяра в себе си и осланяне на Бога… Да, ние не сме такива.

Лоша е тази наша черта – че се осланяме винаги върху силния, че търсим да се обвием около някого като лиана около дърво. Сякаш винаги падаме и търсим кой ще ни подпре. Лошо е, защото силният не остава завинаги силен. „И египтяните са хора, а не Бог, и конете им са плът, а не дух“(Ис. 31: 3). Ето така скитаме през историята – от един покровител на друг, от един съюз в друг. И накрая оставаме без свое лице и душа. Защото владетелите на този свят и комбинаторите на геополитическите карти не се интересуват от душата ни.

Но да не завършваме с тази печална нота. Изборът вече е направен. Надявам се, че ако Европейският съюз западне, ние няма да сме първите, които ще побегнем навън. Надявам се, че ще му бъдем верни не като слуги и хрантутници, а като достоен, скромен, трудолюбив народ. Лично аз бих предпочел да бъдем в съюз с православни народи, но щом сме решили, че точно Франция и Германия са най-близките и обични нам нации… какво пък, да се постараем да им бъдем достойни партньори. Да приемем с достойнство и да носим с чест бремето, което историята ни е отредила. И да се надяваме, че Бог ще ни даде добро бъдеще – и на нас, и на Европа, и на целия свят.