Митовете в националното съзнание

За колекционера на митове и други чудновати създания на човешкия дух 90-те години бяха истинска благодат. Забавно е да наблюдаваш човешката способност да си създава илюзорни цветя от нищото. Но митовете не са намалели и сега, те се реят нагъсто около нас. Някои от тях са толкова прозрачни, че сякаш всеки момент ще се разсеят сами из въздуха. (Но не се разсейват). Други, напротив, изглеждат съвсем солидно, с отсянка на академизъм по челата си. Има и такива, които са влезли толкова дълбоко в душите ни, че е трудно дори да си представим живота си без тях. По-долу представям част от моята малка лична колекция от митове, свързани по-специално с българската история.

1. Българите са първите европейци. Ние сме най-старият народ на Европа, създатели на европейската култура.

Този мит беше създаден през последните години, за съжаление не без участието на известни историци. Независимо от това въпросното твърдение е толкова фантастично, че едва ли се нуждае от специално опровергаване. Вярно е, че Варненският некропол пази следите на прастара култура, една от най-древните на европейския континент. За съжаление хората, погребани там, имат още по-малко отношение към българите, отколкото македонците на Александър Велики – към днешните македонци. Като всички други земи, и пространството между Дунава, Бяло и Черно море е видяло смяната на много народи и цивилизации. Те са идвали на вълни, заселвали са се тук, създавали са култура – до момента, в който следващата вълна ги е отмивала или претопявала.

За българи в днешния смисъл на думата не може да се говори преди идването на Аспарух и създаването на българската държава, когато е започнал и етногенезът на българската народност. 681 г. е първата дата в българската история, а в културния кръг на европейската цивилизация сме влезли реално през 865 г. – годината на покръстването. За сравнение ще отбележим, че франкската държава е създадена в края на пети век. Франките, тоест предците на днешните французи, са приели християнството през 496 г., тоест четири века преди българите. Арменците са го направили още по-рано. Въпреки че и ние не сме млада нация, много европейски народи са по-“възрастни“ от нас. А какво да кажем за гърците и римляните? Българите са дали своя принос за европейската култура, но да се твърди, че те са я създали – това вече е пълна щуротия. Нито Омир, нито Платон, нито  Юлий Цезар са били българи. Никаква полза нямаме от тези сапунени мехури, освен ако не искаме другите да ни сочат с пръст и да ни се смеят. Единственото, което може да обясни или да оправдае тези фантазии, е тежката национална депресия, която ни задушаваше през последните години и от която все се мъчим да се отървем – по всички възможни начини…

Този мит беше създаден през началото на 90-те и оттогава се радва на все по-голяма  популярност, особено в националистическите среди. Авторът г-н Петър Добрев издаде няколко книги и спечели толкова хора за тази идея, че тя започна да се възприема едва ли не като общовалидна истина.

Вярно е, че въпросът за етническия състав на прабългарите не е напълно решен от науката. Но това съвсем не е основание за спекулации. Малкото прабългарски думи, които са стигнали до нас, са несъмнено тюркски (турански). Конската опашка на прабългарите е традиционното знаме на тюрките-чергари. И прабългарският бог Тангра може да утеши днешните си самозвани почитатели с това, че той не е никой друг освен общотюркския Хан Тенгри – Царят-Небе.

За прабългарите се знае всъщност доста малко. Преди Кубрат историята им е неясна. Но не и за г-н Добрев. Той е открил навсякъде следи от прабългарските скитания из Стария свят. Идеята му е проста: посланието се съдържа в географските имена. Ако някъде на картата срещнете заедно буквите „б“ и „л“, да знаете, че това не е случайно: прабългарите ви намигат оттам! Бактрия, Балх, езерото Балхаш – всичко е в играта. Древните китайски хроники споменават за някакви си болхики – познайте за кого става дума! Ами белгийците? Чрез подобни методи той успява не само да прекара прабългарите из цяла Европа и Азия, но и да ги отпрати толкова назад във времето, че да станат съвременници на древните шумери. 

Не знам какъв е съкровеният мотив за тези игри с историята. Срамно ли е да имаш скромен прадядо-туранец? Изглежда, че за много хора е така. Но каква полза – дори  и да се окаже, че прабългарите нямат нищо общо с туранците, буйната тюркска жилка ще остане да тревожи българската кръв. Куманите, татарите, печенезите – всички тези племена са дали своя принос за днешния български народ. Знае се например, че династията на Асеневци е куманска по произход. Какво да се прави, живеем на кръстопът. Който не е минал оттук, само той не е оставил следа. Балкани…

3. Ромеите са най-големите врагове на българина през Средновековието. Непрестанните ни борби с Византия са извор на особена национална гордост.

Тази тема се радваше на особената любов на комунистическите писатели и историци: „чашата с византийската отрова…“. Оттогава  малко е позаглъхнала.

Вярно е, че българската държава е възникнала първоначално върху византийски земи и че е била трън в очите на Империята. Вярно е, че по време на войните с Византия (често водени без голяма необходимост) малкият сърцат народ е показвал и храброст, и издръжливост в неравната борба. Аз обаче имам две забележки. Първо, Византия не може да се разглежда само като извор на злини за българите. В „чашата с отрова“ е имало и покръстване, и книги, и култура… Неблагодарно е да зачеркваме това, което Византия ни е дала. В края на краищата и Кирил и Методий са византийски монаси и служители на Империята. Тази враждебност към Византия и византийския дух не маскираше ли всъщност враждебността на комунистическия режим към Православието? Когато влизате в православен храм, вие се потапяте в атмосферата на византийската култура, и не само древните християни, но и ромеите ви заобикалят невидимо от всички страни. Сред тях и вие се усещате като ромей, като византийски воин с духовен меч. Второ, да не забравяме значението на Византия за тогавашна Европа. През тъмните векове на ранното Средновековие тя е била единственото сериозно културно огнище на християнския свят. А също и вековен пазител на спокойствието на европейските народи: с тялото си е преграждала пътя на ислямските войски към Европа – първо на арабите, после и на турците. Ударите на българите и другите християнски народи само са помогнали за разклащането и рухването на този бент срещу напиращата вълна от Изтока.

4. Богомилството е прогресивно учение и принос към европейската култура. То е предшественик на идеите на Реформацията.

Тази идея също дължим на отминалия режим, но тя продължава кой знае защо да бъде популярна и днес.

В учението на богомилите се усеща духът на древните гностически и антихристиянски ереси. То е близко до малоазийското павликянство и едва ли може да се смята за оригинално създание на българския дух. Но дори и да беше такова, едва ли бихме могли да се гордеем с него. Учението на богомилите е доста по-мрачно от църковното християнство. Светът според тях е създаден от дявола: оригинална идея, но тя не вдъхва кой знае какъв кураж на човека. Богомилите са мразели човешкото тяло, били са против семейството и брака, наричали са децата „дяволчета“. Да, богомилите са изобличавали социалните пороци и недъзите на официалната Църква. Но в своята антидържавна и антицърковна нападателност те са били враждебни и на цялата тогавашна култура. Да не забравяме, че почти всичко, което средновековният човек е имал като просвета и култура, той е получил от Църквата. Изобщо, ако създаването на секта е нещо, с което трябва да се гордеем, тогава хвала й на Америка заради мормоните, йеховистите, сциентолозите… Нищо общо нямат богомилите и с Реформацията в Западна Европа. Реформационното движение се е зародило в богословските и университетските кръгове, а не в колибите на богомилите. Но дори и да не е така, дори и Лутер да е богомил, това едва ли би издигнало богомилството в очите на православния християнин. Реформацията не е пътят към Православието.

5. Давам думата на самите митолози: „Ако в края на ХІV век България не беше спряла ятаганите с гръкляна си, зурливите орди на изсипалите се от Анадола селджукски турци щяха да прегазят Европа като мека вода. Столицата на Османската империя щеше да се казва Париж, Рим или Виена. Събули папуци, натътрузили гъжви, потомците на Робеспиер, Дантон и Марат щяха по пет пъти на ден да пухтят и да бият чела о пода на някоя изпотена, вмирисана на лой джамия“ (В. Станков, из сборника „Сюита за мъртви българи“, ИК Галактика, 1997).

По-нататък се описва подробно и с упоение какво точно са щели да вършат Бетовен, Ван Гог и другите, ако България не беше „спряла ятаганите с гръкляна си“. Но ако оставим настрана евентуалната печална съдба на всички тези велики люде, бихме могли да се запитаме: защо все пак въпреки българския гръклян „ятаганите“ са продължили спокойно пътя си към сърцето на Европа, в това число и към същата тази Виена? Изобщо какво значи да спреш някого с гръклян? Винаги съм си мислел, че спирането на ятагани или мечове става само с помощта на подобни на тях оръдия. 

Доколко съпротивата по нашите земи е била от полза за Европа? Процесът на падането на България под турско робство е една от най-печалните страници в българската история. За разлика от героичната Самуилова борба срещу византийците, раздробената и слаба България от времето на Шишман не е оказала почти никаква съпротива. За това, разбира се, е виновен не народът, а малодушните български владетели. Тяхната страхлива нерешителност и нежеланието им да влязат в съюз с другите балкански народи срещу настъпващия враг не само че не са възпряли „ятаганите“, но и са им отворили, доколкото са могли, пътя на Запад.

6. Ако се обърнем към времето след Освобождението, ще видим, че България винаги е ставала жертва на чужди интриги, на интересите и плановете на великите сили и тъкмо това е довело до всичките й нещастия.

Да, България е малка страна и често е ставала заложник на чужди интереси, но това не значи, че великите сили само са си я подхвърляли една на друга. Тази представа не само е твърде унизителна и деморализираща, тя внушава необосновано чувство на безпомощност и наистина може да доведе до превръщането на нацията в отчаяла се, бездушна маса. Историята ни показва малки народи, които бранят твърдо своята съдба и объркват решенията на великите. Та дори и само с примера на евреите Бог ни е показал как една шепа хора може да промени света. Дали си малък или велик зависи от това за какъв се смяташ, а не от това дали си планина от месо. Силата на човека е в неговата воля и самосъзнание. И българите също са показвали, че могат да защитават своята национална кауза въпреки мнението на всички останали – Съединението е чудесен пример за това.

България не е само жертва, тя е и активен участник на политическия процес в Европа през ХХ век. Смело се е месила тя в работите на великите и в борбите между тях. Продължава да се меси и днес – участието ни във войната в Ирак и други акции от този род са свидетелство за това. Ако по време на тези намеси сме получавали удари или ще ги получаваме в бъдеще, те не трябва да се възприемат като терзания, на които хищникът е подложил своята жертва – нас, – а като неизбежни и естествени следствия от въвличането ни в борбата. Ако България е ставала зависима от чужди интереси, това е било защото самата тя е търсела да се подслони под сянката на могъщи покровители. Всяко обвързване е зависимост. Докато продължаваме да разчитаме на другите, ще продължаваме и да се усещаме като жертви.

Идеята, че някой друг е виновен за твоите нещастия, възниква най-често у слабия и малодушния. Силният, напротив, поема с радост отговорността за своята съдба. Ние сами сме изковали своя живот и никой не ни е виновен за злините в него. Вашингтон не ни повелява да мразим ближния си и Кремъл не ни нарежда да разхвърляме боклуци пред къщата си. Това, от което се нуждае този народ, е малко повече волеви дух и вяра в себе си – неговите политици прекалено отдавна са го научили да бъде отпуснат и да плува равнодушно по течението.

Това е, разбира се, само малка част от популярните митове. В това малко есе нямах възможността да се занимавам с всички. Но и тези са много характерни. Едни от тях се стремят да напомпат изкуствено националната ни гордост (1, 2, 5), други, напротив, ни представят като безпомощни жертви на зли сили (6). Но нито един не ни помага и не е опора в нашия живот. Митовете ни закриват пътя към истината. Те са фалшив, фиктивен свят около нас, облак от мъгли и илюзии пред очите ни. Те изопачават реалните пропорции и смисъла на фактите в миналото и така ни лишават от ориентири в бъдещето. Митовете са симптом за това, че нещо не е в ред в националното съзнание, те се стремят да запълнят пустотата, чувството за малоценност. Потребността от митотворчество се активизира особено през епохи на упадък, цветните балони на митовете разнообразяват изкуствено унилата, сива действителност.

Ако се освободим от митовете, какво ще остане като реална, нетленна ценност в  миналото, истинска опора за националния дух? Има такива ценности. Преди всичко светите братя Кирил и Методий. И българските книжовници, създали нов културен свят за славяните. И патриарсите. И светците. И жилавата традиция на държавността, оцеляла и възраждаща се през всички опити да бъде унищожена. И много други достойни лица и събития. Ако се вгледаме внимателно, ще видим, че повечето от тях са свързани неразделно с Православието – то е оста, нишката, около която се е концентрирала националната воля и се е изграждало всичко сериозно и ценно. Православната вяра е истинската нетленна ценност в българската история. Тя е и нашата опора в тъмнините на бъдещето. Материалистическите учебници по история ни научиха да се отнасяме с недоверие към творческата мощ на Духа като двигател на колективното битие, като извор на енергия за човешкия живот. Време е да се завърнем към неговата животворна сила. Не митовете, а реалността на тихите непрестанни усилия на много поколения, които са създавали националната традиция и са й проправяли пътя към бъдещето, е истинската твърда опора за всичко, което правим. Опора, която никой не може да ни отнеме.