На Хелоуин с цървулки и будьоновка

Детето е малко, но затова пък много доверчиво. И то като всяко българче силно люби и мрази. При това един и същи човек, животинка някаква, празник също. Тя, подобно на хилядите ни деца, също има своя представа за щастие, за етика и морал. И да ви кажа, все още нейният морал не отстъпва на морала на някой върховен магистрат. От най-висшата съдебна инстанция. Така е – засега. По-подир – добър Господ.

Та споменатото дете боготвори училището като институция (все още) и благоговее пред учителките си. Вярва им като сляпо коте и плаче, ако някой от родителите му отправи упрек към нейните училищни кумири.

Детето е християнче. Даже нещо повече, има петима свещеници – деди. Личният му роден дядо в момента е протоиерей. То много го обича и него. По два начина. Като дядо и като свещеник. Не знам как успява да направи тази тънка и почти неразличима, но важна граница. И ето, че тези дни една заплетена ситуация за малко да съсипе всички добродетелни приличия у детето.

Пристигнало то задъхано и сколиозно превито под раничката си и обявявило на родителите си, тоже християни хора, че учителката Не-знам-си-коя си щяла да експериментира в техния трети “А” клас и вместо учебни часове по английски, щели да празнуват Хелоуин – празникът на всички светии. Само че американските, уточнило детето. После мъничето затеглило българоговорящата си православна майка да му купи маскараден костюм от нарочния магазин на ъгъла на улица N, с булевард Y. Тук майка му не издържала, избухнала и нарекла и учебната система, и учителката-новаторка, и министъра-корифей, с най-ярки и звучни епитети. Ето тук дребосъкът, полуразплакан, й заобяснявал, че празникът Хелоуин е нещо като българската Задушница, ама не точно. Защото ние тогава плачем, а янките пеят и събират бонбони. Тук майката още повече се вбесила и направо рекла, че и четиримата му прадядовци-свещеници от неудобство ще се обърнат под могилите си. А дядо му – протоиереят щял нещо си… и така нататък. Сега вече пък детето ревнало. Майката също ревнала срещу тия недомислия.

После се прегърнали най-прекрасно. И майката обяснила на детето си, че този празник си е чисто американски, макар и привнесен от старите келти. И продължила, че не трябва всичко чуждо да се копира под индиго, колкото и на пръв поглед да е интересно, странно и привлекателно, aбе въобще cool, както е модерно да се казва напоследък. Майка му също рекла, че ние не ядем като изоглавени варена царевица, пуйки и хотдоци. Е, хапваме, но кебапчета и лютеница, макар даже тия последните да не са ни баш традиция. Че и гювечът и шкембе чорбата сме ги пренесли от едни много отдавнашни Биг брадъри. После дошъл ред на водките, сельодките и хайверите. Хайверите, поради високата си покупателна стойност, не са били възприети както кьопоолуто. Затова и останали да тънат в самотата на лукса.

Тук таткото на малчугана не издържал и му показал своя ученическа снимка от една манифестация, където бил заснет тичащ зад един камион по шорти, юнашка фланелка, а главата му била покрита с шапка-будьоновка. Островърха, с петолъчка отпред. А краката му се ширели в гумени цървули. На тази снимка той бил в пети клас. При тях даже вече не ставало въпрос за експерименти. Онзи ученик, който не нахлупел будьоновка, наказвали с намаление на поведението (пълна глупост, съчинена от някой скопен педагог). А на родителите им пишели писма с копие до службите. Тях наказвали също. За лошо възпитаване на бъдещите строители на…. и т.н.

Детето не издържало и запитало:

– А аз какво да правя?

Тук вече аз не издържах и го заведох – него, детето – в първия китайски ресторант, в който то ми доразказа всичко това в подробности. Вярвайте ми. Пък и въобще, вярвайте в истинското.