Преди поста

Греховете ми, Боже, прости! Аз молитви не помня,
ако искаш – със стих за греха ще Те моля
Ти разкрий ми – дали обичам, от това, че боли
или просто боли ме, защото обичам…

Александър Башлачев

***

Какъв е механизмът на обидата? Как става така, че в главата ти се загнездва мисълта, че са те обидили жестоко и несправедливо? – Ето, аз така добре се отнасях, нищо лошо не съм направил, а какво посмя да ми стори! И защо? – Не можеш да намериш отговор и започваш да зацикляш.

Опитваш се да докажеш нещо на някого. И нищо не се получава. Влагаш усилие и ти се струва, че успяваш. Но отново се сриваш, защото не трябва да доказваш нищо на никого. После започваш отначало да си спомняш и да премисляш…

Към тази последователност врагът, невидимият враг, подтиква всеки път. И човек хаби огромни душевни сили: седи и си мисли за едно и също: да се пита какво се е случило, защо се е случило, а от това става все по-тъжен и по-тъжен…

Вървейки по кръговата орбита на своя конфликт и своите терзания, човек продължава да се лута в един безперспективен и изморителен жизнен кръг, който го опустошава нравствено и изсушава силите му. Той е в тъмница и тази тъмница сам за себе си е направил.

"Господи, изведи душата от тъмницата"

Тези думи са казани в Псалтира преди три хиляди години. И досега нищо не се е променило. Когато душата ми е в тъмница, аз трябва да повикам Господ. Аз съм в тъмница не защото са ме обидили, а защото съм грешен. И се съжалявам, но не се кая.

Много рядко едва се прокрадва мисълта, че получавам всичко заради своите грехове. Още по-рядко ми идва наум, че Бог допуска изкушенията, за да възрастваме духовно и да вървим напред. Ако във всяко изпитание викаме към Бога, няма как да не го преодолеем. И да излезем по-силни от него.

Нямаме друг избор, освен този: да поставим духа, нашият дух да ни води – вместо емоциите, вместо логиката, вместо интереса и смисъла. "Кажи ми, Господи, накъде да вървя, защото на Тебе поверих душата си". Колко трудно е да се изпълнят със съдържание тези думи. Защото какво означава да повериш душата си на Бога?

Намираме се пред вратите на Великия пост. Намираме се пред портите на нашето изгнание. Преди поста и по време на него всеки, който се бори със своите недъзи, среща не едно изкушение. Среща скръб. Може би има поводи да се обиди. И да претърпи.

Да простиш

Лесно е да се каже. Но ако душата е ранена, ако сърцето плаче, как ще се принудиш и ще простиш. Механичната прошка не може да утеши. Тя не лекува болката, която тлее и чака нов повод. Омразата ще бликне във всеки следващ момент и обидата отново започва да те изпълва с тъга, по-силна от предишната. Завръщат се спомените. Започват подозренията.

И може години да преминат в горчивина, да те залее горчиво море и да забравиш от обида, че преди да бъдеш тъжен и сам, преди да обърнеш гръб на несправедливия малък свят, който те заобикаля, ти трябва да съумееш да бъдеш християнин. Точно сега, днес и веднага. Защото не знаеш какво ще ти донесе утрешния ден. Най-богат си със своята вяра. Със своя Христос. Най-щастлив си с милостта да бъдеш Божие дете.

Минават дните на изпитание, преминава времето на сълзите, отминават спомените, които са те измъчвали. И се събуждаш в ясното утро на твоя нов ден, под ласкаво небе, в звъна на камбани. Огрява те Божието слънце и твоят живот продължава. Напред.