Преход без Моисей

В Писанието се казва, че когато дошли в пустинята Син, която е между Елим и Синай, евреите възроптали срещу Моисей и Аарон и казали: "О, да бяхме умрели от ръката Господня в Египетската земя, когато седяхме при котлите с месо, когато ядяхме хляб до насита! Защото ни доведохте в тая пустиня, та да уморите от глад цялото това множество?" (Изх. 16: 2-3). Тогава именно Господ нахранил от небето своя народ: вечерта долетели пъдпъдъци и покрили стана, а на сутринта паднала роса – и под нея имало манна.

Но минавали години и дори манната омръзнала на изморените скитници. Четирийсет години се влачели те от една пустиня в друга, без да виждат нищо, освен пясъчни вихрушки, голи като черепи скали и миражи. Само Моисей виждал бъдещето, защото душата му била по-зорка от плътските очи.

Така сме и ние. Влачим се в "преход" вече седемнайсет години. Бяхме роби на комунистическите фараони, трудихме се за тях. Сега пътуваме през историята. Пясъкът на тези бавни години ни се лепи по лицата. Отдавна сме в пустинята Син, но нито сме виждали манна, нито знаем пътя за навън. Нямаме и водач като Моисей.

Водачите, които се изредиха през тези години след падането на комунизма, не стават за Моисей. Нито всеки от тях поотделно, нито всички заедно. По-скоро могат да се сравнят със слепите водачи на слепци от Христовата притча. Не само че не са в състояние да измолят от Господа пъдпъдъци и манна, но дори и да ги видят у някой израилтянин, ще му вземат пъдпъдъците от ръката и манната от устата. Принудени сме да признаем, че това са най-калпавите синове Израилеви.

Казват, че политиците са такива, какъвто е народът. Но как така не се появи и един свестен през цялото време… това наистина е загадка. Нека се заемат с нея любителите на ребуси. Ние ще предложим друго решение. Народът не е виновен, че истинските разпоредители на съдбата му не са го и виждали през живота си. Какво знаят за него чиновниците от МВФ? На тях им се свиди дори прахта от пустинята, та камо ли манната! Та кой се интересува всъщност от мнението на хорската маса? Това ли наричате демокрация? Нищо чудно, че съдиите Израилеви си гледат спокойно живота в своите дворци и пет пари не дават за Израиля.

Не е демокрация, когато от обикновените хора не зависи нищо в техния обикновен живот. Няма демокрация, ако няма пряка волеизява. Живото мнение на живата маса минава през филтъра на партиите и се променя до неузнаваемост. Всички решения зреят в теснотията на привилегированата каста и се поднасят оттам. Веднъж на четири години позволяват на народа да избира – между синьозелените и зеленосините. Труден избор! Дали ще е Иван Петров или Петър Иванов? Страх ме е, че те се различават само по цвета на вратовръзките си.

В едно нормално общество има и истинска представителност, има и пряка демокрация. Никой не може да построи до вашия дом завод, хотел или бордей, ако вие не желаете това. Жителите от квартала, селото, улицата решават сами своя живот. Но при нас дори и един елементарен референдум не е имало през всичките тези години. Защо се страхуват да изслушат поне веднъж своя народ?

Топли ни, че ще влезем в Европейския съюз. Но това, че сиромахът седи на един диван с богатия, няма да го направи богат. Фактът, че нещастният и щастливият са обитатели на една улица или дори на един дом, не ги изравнява. Ние сме толкова далеч от тях, че ще трябва да вървим още поколения, за да ги стигнем.

Така че ето ни – крачим с изплезени езици. Можете да ни снимате, ако искате. Зад нас е фараонското ни минало, отпред – призракът на Обетованата земя. Там ни очаква голямата награда. Изобилието, което не дочакахме при комунизма. Всеки български хитър Петър мечтае да стане като чуждоземния хитър Питър и да има по една кола за всеки ден от седмицата. През какви улици ще пътуват тези коли, това не го интересува. Като всички деца, които обичат ярките картинки, и той черпи познанията си за добър живот от гланцовите списания и телевизионните кутии. Това, че добрият живот е нещо, което се основава върху добрия нрав и добрата чест, изобщо не му идва наум. И затова представите му за Обетованата земя са твърде семпли.

Да си представим, че Моисей беше казал на сънародниците си: "Братя, стига с този Египет! Хайде към Вавилон! Там котлите с чорба са по-тлъсти и строежите – по-високи. А фараоните им са супер". Щеше ли тогава да прекара поне един жив израилтянин през пустинята? Съмнявам се. Така че редно е да претеглим какво точно смятаме за Обетована земя. Асирия? Вавилон? Содом? Това ли е народната ни мечта? Но ако сме се запътили към Вавилон или Содом, трябва да знаем, че ще пътуваме не четирийсет години, а четирийсет пъти по четирийсет. И че жалките остатъци от довлеклия се най-после до содомските порти народ могат да се окажат – тъкмо когато си бършат с облекчение челата и разседлават камилите – между глинени стени, клатещи се, готвещи се вече да рухнат под бурята на Божия гняв.