Светлината

Независимо от всички отчаяния на прехода и всички форми на криза през последните години, за повечето българи Великден остава цветен, радостен, най-очакван и вълнуващ празник. 

 В нощта на Възкресение улиците се изпълват с народ. Хората отмятат умората, ежедневните си тревоги и страхове и тръгват към храма. Много от тях го достигат. Други спират отвън, за да се оставят на нощта, на аромата на идваща пролет, да се смеят и вълнуват незнайно от какво, да крият в шепи свещичката си от вятъра и да чакат. Да чакат пасхалния поздрав „Христос воскресе!“, за да извикат, понякога неочаквано и за себе си, че “ Воистину воскресе!“ – Христос наистина възкръсна!

Защо го правим? Вярваме ли във Възкресението? В какво вярваме изобщо?

Тези въпроси са големи. Ние сме малки хора, каквото и да твърдим. И обикновено не проумяваме докрай нищо; а себе си най-малко. Но на Великден, в тази нощ, която ни тегли навън и облива мрака в душите ни със светлината от олтарите, в тази нощ няма значение какво проумяваме.

„Приидите, приимите свет от невечернаго света и прославите Христа, воскресшаго из мертвых!” Важно е само, че душите ни попиват светлина, че улиците и домовете са залени от пламъците на свещите ни и че в тази радост, която съвършено не зависи от нашите мисли и настроения, можем да прогледнем за смисъла.

И да повярваме, че спасение има. Ако само поискаме.

Списание Свет, бр. 3/2012