Светлина

Сигурно всички са разсъждавали в колко необикновено място живеем. Само отвън изглежда обикновено, а е изпълнено с духовни тайни. За кой ли път си дадох сметка за този факт, докато в горещия летен ден прекосявах площада пред храм-паметника “Свети Александър Невски” и се спрях в края на виещата се опашка от хора, чакащи да се поклонят на трите чудотворни Богородични икони.

Някои от хората бяха дошли за първи, други за втори път, защото и миналата година бяха стояли на дългата опашка. Някои вярваха, други се съмняваха, трети питаха, плачеха…

Вярно е, че сме жадни за чудеса, че дори сме “ловци на чудеса”. Но не за качеството на нашата вяра ми се иска да разсъждавам, а за присъствието й. Все пак – тази голяма и виеща се опашка е съвсем малка на фона на огромния жужащ град. И въпреки медиите много хора не подозираха, че тук са иконите на Богородица. Взрени в проблемите си, угрижени, мнозина тичат наоколо, бръмчат с колите си и не са разбрали, че нещо се случва…

Живеем благодарение на невидимите неща и сигурно затова всичко най-важно на нашия свят и в живота ни е невидимо. Защо ли Бог е поставил образа Си, Своята икона в тинестото човешко тяло, според думите на преподобни Юстин? – Само на Него е известно защо толкова светлина е поверена на немощния човек. И понеже той не се замисля често за вечните въпроси на битието, изглежда, че не знае какво да прави със светлината – невидима за очите, но видима за сърцето, с която Господ го среща вътре в самия него, около него, до него…

Ще използвам същата аналогия и за страната, в която живеем – отвън всичко изглежда обикновено, изгубено, сиво и ничие. Задълбаем ли, разровим ли, вслушаме ли се в шепота на вековете – ставаме свидетели на тайни, за които не сме подозирали до този момент и не ни остава нищо друго, освен да продължим да потъваме все по-надълбоко и все по-надалеч във фреските, попили още от първите векове на християнството и покрити с паяжина, прах и забрава. Да навлизаме в тунелите на времето, в разказите на старите книги, старите църкви, стенописи, руини. – Разрушени от време и безхаберие пътища към душите ни.

Дали ще позволим на Господ да ни докосне, да ни разтърси, дали ще позволим да ни разплаче истината, че сме се изгубили и имаме малко време, за да се намерим – защото не е много времето, което имаме да изживеем на света.

Както изглеждат църквите, манастирите ни – така изглеждаме и самите ние – няма защо да се лъжем. Потънали са в прах онези пътеки и кътчета, които водят право към сърцето, които напомнят горчиви истини, защото искаме само подсладеното ежедневие на спокойни и сити хора.

Казах, че многото струпани пред най-големия храм в центъра на София и вътре в него хора ми се сториха малко… И сигурно те – хилядите малки пламъчета – ще се пръснат из големия град. Светлината им ще замъждука между многото мрак, дим и шум. Ще гори и в други, по-далечни кътчета на нашата страна с хилядолетно християнско минало, защото много хора от провинцията бяха дошли да се поклонят на светините.

Красотата на християнството е почти невидима за очите ни, хранени със зрелища. Но освен грехове, нашата земя крие и святост. Освен болка, с тихия глас на молитвата, идваща от небесните жилища и от малкото живи български манастири, нашата земя крие и светлина. Ех, да имахме очи, за да я видим!

Докато чакат, за да се поклонят пред иконите на Божията Майка, някои питат как е правилно да се прекръстят, как да се поклонят, как да се помолят. И тези искрени въпроси дочакват търпеливия отговор на този, който знае. Никой не си позволява да поучава и съди. – Това наистина е чудо, защото пред светините никой не посмява да се направи на по-голям.

Излизаме през страничния изход на храма с няколко приятели. Денят ни изглежда различен – дори София е по-ведра. Питам се дали ще засветим малко повече, след като сме се поклонили на Богородица?! – Времето и животът ни ще покажат. Ако вместо като търсачи на чудеса, ние сме излезли от храма като хора, разбрали нещо повече за себе си, нашето дълго чакане ще е донесло вечен отговор на вечен въпрос. Сигурна съм, че дори неосъзнато, изказан по един личен начин, въпросът за смисъла на човешкия живот ще е получил своя отговор още веднъж във времето, сега. Жаждата за зрелища и за консумирането на чудеса отминава след срещата със светинята. Вярвам, че чакането винаги си струва.

Иконите напуснаха София и се завърнаха в своите обители. Иконите дойдоха при нас за малко, бяха много близо, и сега не са далеч – там, където от векове са били – в три вековни обители, на които дължим духовното си оцеляване като народ. А ние, поклонниците продължихме да се движим в своята ежедневна орбита. Няма лесно да забравим допира си до светинята, защото обещание за райско безсмъртие не се забравя. Не зная дали някой ще опита да изкаже най-простата истина на нашата вяра – нашият живот трябва да бъде начин да се разкрие Божият образ в човека.