След Великден

Ето че отмина и този Великден. За една нощ хората повярваха, че не всичко е пръст, усетиха почти физически възкресението, обновлението. Една пролетна нощ – по-светла от много дни. Не знам как са другите, но за мен този празник е бил винаги най-светлият, любимият, още от детските ми години. Коледа, Нова година? – не е същото. Можеш ли да сравниш с Великдена студената новогодишна нощ с нейния мраз и пиянска веселба? Едва ли. И защо е избран тъмният, студен януари? Някои източни народи празнуват Новата година през пролетта – и колко мъдри са те. За всички птици, треви, дървета, зверове и прочие Божии твари Новата година е тъкмо сега, когато земята кипи от упоение, когато всичко се готви за нов живот.

Това е моментът на възкресението. Божията Нова година – това е Великден. Тази земна пролет се слива в мислите ни с другата пролет – обещаната, бленуваната, "само в зрачни сънища сънувана" –

с пролетта на Възкресението. Както се разлистват дърветата, тъй ще се разлистят един ден и костите на нашите мъртъвци. Кокалестото лице на черепа ще се раздвижи, кокалестите пръсти, сухи и черни като зимни клони, ще се обвият с млада розова кожа… В пиянството на тези дни ти иде да отидеш на гробищата и да викнеш нещо библейски-тържествено, от типа на: "Сухи кости!… Гответе се!…" И викът ти ще се слее с ликуващите гласове на птиците, пияни от пролетта.

През пасхалната нощ бях в семинарската църква. Още пред централните порти на входа към парка на семинарията бях понесен от широк човешки поток – тълпите се движеха към храма. Църквата е единствена за обширни райони – Изгрев, Лозенец, Изток. (Шестнайсет години освобождение от атеизма – и къде са християнските храмове?) Непрестанно идваха нови хора, тълпата се сгъстяваше, на моменти дори застрашително; стояхме пред църковния вход, бяхме заобиколили църквата от всички страни като някаква войска със свещи, вместо с мечове. Някои вече ги бяха запалили; аз самият си бях купил дебела висока свещ, почти като восъчна факла – бях научен от опита през миналата година, когато малката ми свещица догоря, преди да успея да я занеса у дома. Сега нямаше такава опасност, восъкът стоеше топъл и солиден в ръката ми. Наоколо – постоянно движение, говор, смях; хората си подвикваха нещо, сновяха насам-натам. Забелязах, че повечето бяха младежи – момчета и момичета, увлечени в разговори и закачки. Огънят на свещите и огънчетата на цигарите озаряваха оживените им лица. Зад мен един човек пушеше лула. Приятелят ми посочи с ръка Вечерницата – грееше ярко в небето, чакаше и тя Възкресението. "Ние сме повече от нея – каза той. – Ние знаем за нея, а тя за нас – не".

Най-после настъпи часът, свещената полунощ. Христос възкръсна. Земята потрепери. Свещениците бяха излезли от храма и пееха нещо с ниски, провлечени гласове, но думите им едва ли можеха да се чуят. Радостен шум заглушаваше всичко. Хората се поздравяваха с Възкресението, някои се прегръщаха, плачеха. Море от огньове обкръжаваше църквата. Внезапно тълпата се повлече от някакво мощно движение, тръгнахме в широка процесия, шествие. Движехме се бавно край църковните стени, пламъците се люшкаха в ръцете ни и ни заслепяваха, не виждахме нищо. Вървяхме опипом като слепци. От нощта около нас нахлуваха миризми на храсти, цветя, треви, бяхме като пияни от тях. Обиколихме три пъти църквата, а камбаните биеха, заливаха се от звън…

Скоро след полунощ множеството се разпръсна, стана спокойно и тихо. Влязохме най-после и в църквата – там имаше не повече от двайсетина души. Стояха съсредоточено, слушаха пасхалната литургия: след онези викове и ликуване – сякаш потопени в сладка тишина… Когато се връщах после в късните нощни часове у дома, чух някой да пее нежно в мрака. Това беше славей.

И колко бързо се забравя всичко това. Два-три дни – и животът се връща в стария си път. Някога Светлата седмица е била свещено време за християните, никой не се е захващал с работа. Днес не е така. Животът сякаш сърдито си връща своето, старите страхове и призраци, спътници на старозаветния човек, се появяват отново.

През Светлата седмица голяма част от центъра на София беше затворена за хората. Тук заседаваха министрите на НАТО. Говореше се за военни съюзи и бази, за граници, кроежи, коалиции и "слухове за войни". Така е, реалността на този свят ни напомня за себе си. Народите се мразят. Страхуват се един от друг. Никой не изпитва желание да прекове меча си на рало. Всеобщото примирение, изкупление е далеч. Сякаш не е слизал пасхалният огън на земята… След Ирак искат да ударят Иран. Дай Боже, това да не стане. Земята е уморена от войни. Пиша просто за това, за което се сещам в момента – това, което витае във въздуха около нас, което бръмчи около ушите ни. Нашите страхове и призраци. Петрол, тероризъм, война. Ислямисти и американци. Балкани. Бази. България – вързана, както изглежда, вече окончателно за американската колесница, принудена да се влачи след нея навсякъде, към всичките й върхове и бездни. Тикат България към участие в световни вражди и конфликти, в чийто огън тя може да изгори като перце. Под копитата на атовете, които се ритат. Под бомбите на терористите. Но такъв е животът – бедният и слабият си е беден и слаб. Нищо ново под слънцето. (Освен Възкресението…) Но ако бедният и слабият е при това и страхлив, и неразумен – кой може да му помогне?

Да, още не сме възкръснали. Нашите мъртъвци са в гробовете. И ние се връщаме към привичния сиво-черен стил на живот.

През Светлата седмица чух и за нещо животворно, и за нещо смъртоносно.

Двама мои приятели се ожениха. Това стана през Светлата събота.

Един познат загина по най-нелеп начин. Прекосявал улицата срещу телевизионната кула. Доколкото разбирам, било е на зелен светофар – но може и да греша. Връхлетял го мерцедес и го смазал под колелата си. Беше як, цветущ мъж на средна възраст. Обичаше да играе тенис и бридж. Не заслужаваше тази смърт.

Бог да го прости и да помилва душата му. Господи помилуй.

Бог да помилва всички нас и да ни даде да видим светлината на Възкресението.