Узаконява ли се полигамията

Философията на вносителите е, че едно разпространено в последните години фактическо положение, като съжителството и раждането на деца от двойки без така наречения законен брак, рискува интересите на децата и затова е по-добре да получи законова регламентация, която да държи сметка именно за тези интереси.

Философията на основните опоненти на законопроекта се свежда до разбирането, че такива законодателни решения подкопават обществения морал и рискуват обществените отношения. Доколкото може да се вярва, че правото е изкуство за доброто и справедливото, според мисълта на древноримския юрист Целз, изглежда че законът е на път за приеме за добро и справедливо двойките да съжителстват без брак и да подписват договори, за да си подредят съдбата.

Църковната позиция по въпроса се подготвя в момента. Според Русенския митрополит Неофит, цитиран от медиите веднага след началото на дебатите, очакването на Синода е в тази нова ситуация да бъде признат за законен църковният брак. Това разбира се не означава, че в момента църковният брак се счита за незаконен; означава само, че законът не свързва с него правните последици по отношение на имуществото, положението на децата, правата и задълженията на съпрузите, които се предвиждат за лицата, сключили т.нар. граждански брак.

Добре е, че промените предизвикват много реакции. Те дойдоха не само от схващаните за традиционно консервативни и несъответни на времето си т.нар. „религиозни общности”, но напротив – от граждански организации, което показа най-малко две неща. Че семейството все още не е окончателно „преодоляно” в българското народно съзнание и – че все още разчитаме държавата да ни научи на това, кое е добро и справедливо.

Един от ефектните доводи, изказани по време на пресконференцията „За и против Семейния кодекс” към професор Герджиков, е опасността узаконяването на фактическото съжителство да се превърне във фактическо узаконяване на полигамията. Това трябваше да звучи шокиращо, но на мен ми напомни по-скоро разговора, описан от Дж. К. Джером в книгата му „Празни мисли на един празен човек”. Когато с изненада установил колко прекалено дълги са ризките, с които обличат малките бебета, и попитал детегледачката защо е така, тя му отвърнала шокирана – Боже мой, господине, нима искате да обличаме горките дечица с къси ризки”. Тези думи, пише той, макар да говорят добре за чувствата й, ни най-малко не ни доближават до отговора на въпроса.

Къде е приликата? – в емоционалния подход към проблема; докато за разрешаването му е важно не толкова как се чувстваме, а защо. Ако действително вземем за пример полигамията: очевидно трудно е да приемем, че тя е нещо нормално. Ако пък законът по невнимание или по желание я допусне като форма на любовно съжителство, това разбира се прави нещата още по-смущаващи. Но за да решим как да се отнесем към тази опасност и да и се противопоставим, много важно е от какви позиции се гледа на нея.

Ако мислим, че проблемът е свързан с усложнената икономическа и психологическа ситуация в едно подобно квази-семейство, то може да се каже,че и далеч по-сложни и заплетени отношения познава историята на правото. И винаги е възможно да се намери някакво нормативно разрешение на всичките възможни колизии. Важно е как приоритизира законодателят; и ако решим правилно този въпрос, изглежда, че можем да сме спокойни като общество. Но ето, че не сме спокойни. Значи проблемът не е този.

Проблемът е в това, че повечето българи отказват да мислят семейството като сделка. Мнозина все още биха казали, че семейството е свещено, макар в това да влагат най-различно съдържание. То е съкровено пространство, най-интимно и най-чувствително, към което всеки малко или много се стреми, независимо как ще го нарече. Понеже семейство е там, където обичаме и сме обичани. Лудостта на това, което наричаме светски живот, може би не иска да го търпи. Но душата отказва да се раздели с него, независимо какво казва умът.

За християните семейството е скъпо, именно защото е територия на любовта. Начин за човека да излезе от себе си, да се справи с егоизма си, да се научи опитно, че пътят към Бога минава през любовта към ближния. И църквата наричаме семейство по тази причина – за да помним и потвърждаваме постоянно, че само заедно в любовта сме заедно в Бога. Защото любовта е принципът, който ни открива истината за Бога, истината за другия и за нас самите. Затова и семейство, и Църква има там, където има любов.

Църковният брак е стъпка, в която Църквата се моли да бъде благословен изборът и брачният път, защото знае от опит, че са верни думите на Христос „Без Мене не можете да вършите нищо.”; че любовта не е лесна, че е подвиг. И църковният брак, и животът ни на семейни хора, се осмисля от това разбиране за любовта. От него пък произтича разбирането ни за отговорност, което определя поведението на всеки човек, независимо от отношението му към брачната институция.

Така става почти очевидно, че ако разбираме брака като фигура, която се крепи от закона и по този начин самата тя крепи морала на обществото – грешим. Това е празна от съдържание конструкция. Което я прави и опасна, защото може да се събори от всеки вятър. И нейното събаряне може да затрупа много наивни идеали, надежди и очаквания и най-вече – детски съдби. Това се случва и днес, макар и все още да не е придобило мащабите на бедствие. Впрочем, и по това може да се спори, ако се видят статистиките за разводите, абортите, изоставените деца и положението на децата в институциите. Тази скрита картина на семейните ценности в нашето общество е истински опасната. Тя често се крие зад тържествената фигура на длъжностното лице по гражданското състояние, а и зад лъскавите „църковни” сватби. Ако искаме да знаем истината, трябва да се загледаме в тази картина. Страхът от това, че юристите се опитват да разрушат семейството като узаконяват безбрачното съжителство, е изкуствен. Семейството не се създава и не се руши по силата на закона. Единственият закон, който има значение за неговото състояние, е написан в сърцата.

Днес юристите очевидно се опитват да решат въпроса за правните последици от това, че все повече хора решават да живеят без брак; според статистики, повече от 51 % от децата се раждат извън семейства. Дали ще го решат правилно и какво изобщо значи това – за момента е трудно да се разбере. Факт е обаче – единственият начин проблемът да се задълбочи, е да се фокусираме върху правната му страна. Нито задължителният граждански брак, нито узаконеният църковен, нито даже гонения от държавата срещу безбрачните съжители, ще спасят обществения морал. Нито пък това има значение.

Какво ни ползва забраната на полигамията, ако сме полигамни в личните си отношения? Какво значи законен брак, ако не пазим закона на любовта и помежду ни е мрак? Какво ни ползва забраната на безбрачното съжителство, когато хората искат да живеят без брак, когато така се раждат деца, които биват забравяни, отглеждани в мизерия, подлагани на подигравки, защото „нямат баща”, изоставяни?