Библията в литературата и литературата в Библията

Не съм убеден, че текстът ми ще е от полза за учителите в осми клас. Имам да им казвам много неща на тях, една методическа статия как да се преподава текстът на Библията в часовете по литература няма да е излишна. Не че съм добър методист, но имам практически виждания по въпроса. И есето ми сега се получава леко смесено, от една страна насочено към процеса на преподаването, а от друга съвсем емоционално ще ви се ожалвам на всички вас колко е трудно това на пръв поглед просто дело.

Най-напред аз не съм християнски мисионер, не и в библейския смисъл, когато прекрача прага на училището. В лицемерното ни време мисионерските думи, неподкрепени от личен пример, не струват много. Ако ще и да си най-великият философ, ако твоята фигура не излъчва вътрешна праведност, ако по лицето ти се чете обикновено еснафско задоволство, думите ти не чинят и лула тютюн. В учебника по литература осмокласниците могат да прочетат за трите пътя, по които човек може да следва Христос – апостолство, отшелничество, мъченичество. Свети Йоан Рилски е отшелник, свети Георги е мъченик, свети Йоан Богослов е апостол, а има и безброй примери на светии, съчетаващи тези три пътя.

И така, нямам право да проповядвам пред децата, какво ми остава в такъв случай? И мога ли да изключа вярата си, когато им говоря? Може ли вярващият човек да престане да бъде вярващ за определен кратък период от време? Натиска си копчето на изключено, влиза в час, изпява си безпристрастно урока, абсолютно неангажирано и обективно преразказва събитията от Новия Завет, след което си взима дневника, излиза и има пълната свобода отново да бъде напълно вярващ. Вяра на промеждутъци. Че то не може само с вяра, трябват си и почивки от вярата, не е ли така? Шегувам се.

Убеден съм и в друго. Учителят атеист ще говори за Библията по доста по-различен начин от вярващия учител. Дори се сещам за един конкретен пример, човек, който е опитвал неведнъж учителския занаят като занимание не твърде ангажиращо, с много свободно време и други благинки. Директорите не го обичат поради особености на характера му. Когато види текст на християнска тематика, този човек си има любим коментар, който изрича с всичкото презрение на света: „Попщина!“ Дайте му на него да преподава Библията и резултатите ще бъдат плачевни. Ще нанесе трайни поражения върху умовете на 14-годишните деца. А те са tabula rasa, чиста дъска, върху която всяка изписана буква оставя дълбок отпечатък.

Същите тези неопетнени умове са ангажирани силно с десетки странични шумове от дигиталния свят. Програмираният софтуер схематизира и програмира детското съзнание. Този страничен ефект още не е достатъчно отчетен и проучен, защото още сме в младежкия период на дигиталната епоха. Някой ден ще се заговори повече за него. Засега битката със софтуера е неравна. Учителят има само едно добро оръжие срещу него – човешко присъствие. Може и нищо да не запомнят от това, което им говоря, но едно главно впечатление оставя всеки учител върху ученика. Добър или лош, има един спомен с една ярка характеристика. Засега резултатът е в полза на софтуера, защото човешкото присъствие е трудно постижимо за мнозина. За фронталното обучение от недалечното минало човешкото присъствие нямаше особено значение. Влиза даскалът, преподава и си тръгва, това е. Това му е работата, да повтаря едно и също години наред.

Днес нещата се промениха. Новият враг е бездушен, машина. На него може да му се противопостави само душа. Много е важно с кого общуват децата в тези свои важни детски години. Тръгнеш ли срещу тях с високонаучната терминология, се самозастрелваш на секундата. Край с теб. Но как в няколко учебни часа да хванеш есенцията на онова, което богословите учат по пет години в университетите? Може би от основата, от думичките. Попитай ги откъде произлиза думата „неделя“. Защо един от дните трябва да бъде без дела? Как е неделя на руски? Възкресение. Въз-кресение, въз-кръстване, преодоляване на кръста, на смъртта. Откъде е дошла смъртта? А наричаме още Възкресение? Пасха*. Какво е пасхата? Безквасен, невтасал хляб. Защо не е втасал хлябът на евреите в Египет през онази нощ?

По какво се различава Старият Завет от Новия? Защо е бил нужен нов договор? Защо човекът не спазва клаузите по Договора? Как заплаща неустойките си по Договора? Защо се проваля Човекът на изпитите? На някои въпроси и най-големите богослови трудно отговарят. Точен отговор дават само едни по-различни хора, които наричаме светии. Правилата от Първия Договор не се обезсилват от Втория, напротив, препотвърждават се. Първият Договор е сключен със скрижали, думи, изсечени върху камък. А Вторият Договор е сключен с Кръвта Христова. И е сключен по милост, защото Бог първо е милостив, а после справедлив.

Юридическият момент може и да ви заприлича на метафора, но смисълът му не е съвсем преносен. Говори ли се за справедливост, не може да не се стигне до юридическата страна. Бог наистина е милостив, но е не по-малко справедлив. Стореното и казаното от човека са факти, а когато се борави с фактология, юридизмът е неизбежен. В Православието този юридизъм не е така подробно описан и формулиран, в един по-мистичен план е, но го има. Защото за всяка дума и за всяко дело (а и за всяка мисъл) човекът носи наказателна отговорност пред Създателя на всичко видимо и невидимо.

Всъщност, както са го казали големите апологети – християнството не е трудно за обяснение. За разлика от други вероизповедания, които са представени чрез заплетени сюжети, християнската вяра е нещо, което достига много лесно до всяко едно сърце. Като учебен материал по литература Библията също не е трудна за представяне. Това са ясни и ярки идеи.

Трудно е другото. На практика да бъдеш това, което проповядваш. Тоест, да успееш да устоиш на днешната масова шизофрения – на думи едно, а на дело точно обратното.

* По-точно думата „Пасха“ е от гръцки произход и произлиза от арамейската дума „пасха“ и еврейската „песах“, което значи „преход”, „преминаване”, „изход”.