Българската православна църква и комплексът на Йона


Какво правите, когато като богослови и въцърковени хора ви попитат каква е позицията на вашата църковна общност по определен проблем? Най-естествената реакция е да потърсим официални документи, становища, изявления на Светия Синод, доклади и публикации от богослови. По такъв повод ми се наложи да прочета по-обстойно и с повече внимание последни становища и документи. И докато ги четях, си мислех: как би могъл да бъде възприет езика на подобен документ или научно изследване в ситуацията, в която живеем?

На фона на ускорен и тотален разпад на обществото и личността, ние избираме да говорим и пишем по следния начин:

„Ние бихме искали да призовем народната просвета в нашата Родина да се възвърне на своите исконни фундаменти… Считаме, че без тях не би могло да съществува и да се съхрани БПЦ, българската държавност и българското училище, нито българските духовно-просветни традиции, традиционната ценностна нравствена система на българина и българската култура, нито би могла да осъществи българският самобитен принос в световната културна съкровищница. Нашето най-искрено убеждение, че БПЦ и българската държава трябва да се трудят съвместно и неуморно за общото нравствено и културно израстване на подрастващо поколение в България и активно да допринасят за отстояването на неговата културна и народностна идентичност и приобщаване към вечните християнски морални ценности, залегнали в общественото и културното развитие на европейските държави и на християнската цивилизация в Европа”.1

Докато четях документа, без и да се опитвам да се затрогна, се питах защо моята църковна общност не успява да излезе от ролята си на исторически национален спасител и просветител и да стане моя лична, както и на всеки един от нас, лечебница.

И това се случва в нашето общество, в което вече властва „маската”, заменила лицата – на улицата, на работното място, в семейството. Призванието се замества от успешно планираните “роли”. Как нашата църковна общност може да отговори на предизвикателството на подобна криза на автентичността на човешкото битие?

Тя е истинско предизвикателство пред християнската ни общност, единствено способна да реши непосилното напрежение, което изпитва съвременният човек между необходимостта да спазва индивидуалните човешки права, но и да осъществи призванието си като личност.

Освен предизвикателство, тази криза е и истинско изкушение за църковната институция. Защо? На едно несъзнателно ниво, повтаряйки модели от миналото, вживявайки се в ролята на национален спасител, просветител и морална функция на държавата, църковната общност е изправена пред опасността да ерозира до общество и да бъде сведена до административна единица със силен бюрократичен механизъм, регулиращ отношенията държава – църква, общност – общество, клир – миряни.

В подобна ситуация при нас силно се проявява един психологически механизъм, за който говори психологът А. Маслоу. Изглежда по-трудно е за човека не да се справи със страха да открие злото в своята природа, а да осъществи доброто, дарбите, мечтите, вдъхновението си. Психологът нарича този механизъм комплекс на Йона, като се основава на библейската история за пророка, който се опитва да избяга от призванието си.


И ако на личностно ниво този комплекс се проявява в страха да растем, да се развиваме, в общността той се разкрива в удобното, безотговорно и безметежно вегетиране. Той е отказът да бъде поета и носена отговорността, произтичаща от жизненоважната функция на Църквата като Тяло Христово – функция, която прониква в дълбина и предизвика съвременния човек да осмисли болезнените процеси, които протичат в него и да търси изцеление.

Поведението на църковната институция в България, на академичната богословска общност е сравнимо с пребиваването на пророк Йона в утробата на кита. Настанени удобно и комфортно, захранвани от външни сили, а именно хранителните сокове на изискванията на държавата да поддържаме ролята на морален партньор, който винаги може да подсигури етическата окраска на поведението на управляващите, да подсигури необходимата и наложена отново отвън демонстрация на толерантност и взаимотърпимост в контекста на свободата на вероизповеданията и историческата роля и заслуги на БПЦ.

Подобно поведение неминуемо води до засилване на процесите на разпад и в самата православна общност. На първо място бих поставила пълното диференциране и липса на общение между клир и богослови, което ясно може да бъде констатирано в макар и негласно неглижиране на богословското образование, преподаването и научните изследвания в областта на богословието от страна на клира. Това естествено демотивира и води до абдикиране на клира от богословската наука и до свеждане на учителската му функция до проповеди в сантиментално-носталгичен и нравствено-морализиращ тон. Съществуващото разцепление между богослови, клир и архиереи води до това, църковната институция да играе поддържаща и подчинена по отношение на управляващите роля, а богословските учени поставя в позицията на морализаторстващи и философстващи аутсайдери.

Липсата на воля за диалог ни прави още по-уязвими, а взаимните обвинения в богословско невежество и невъцърковеност се обединяват в една обща проекция за държавата като спасител и обединител на тези разкъсващи тенденции. А това ни прави още по-зависими: богословските факултети, притискани от изискванията за приспособяването към едно светско образование, а църковната институция – използвана всеки път, когато трябва да бъде демонстрирана верова търпимост и толерантност.

Изводът е, че в нашата православна общност тече ускорен процес на разпад и диференциация, който обаче може да се разглежда и като необходим, както болестта, кризата, заради възможността да събудим волята за смисъл и да я преоткрием като зов към нас самите да се освободим от своята амнезия, да осъществим анамнезис.

Анамнезисът трябва да се осъществи и в тази сфера, в която се намира паметта за присъствието на Бога – в богословието, в т. нар. сърдечна памет. А именно разцеплението, което протича на едно общностно и личностно ниво се дължи на един факт-реалност от духовния живот: всеки човек познава онова вътрешно противоречие, което го разкъсва и го кара да страда, поради неспособността да го преодолее: несъвпадението между нашите лично-егоистични подбуди и нашето божествено призвание, което понякога изживяваме като душевно влечение, като духовна жажда.

„Така се оказваме душевно раздвоени между тайното влечение окончателно и изцяло да се посветим на Божието дело и схващането на „подчинението на съвестта” като опасно житейско „мероприятие” или дори приключение, като неблагоразумна утопична прищявка или както го определя Имануил Кант, като безрадостно изпълнение на дълг и следователно като тягостно житейско бреме. И много често отпращаме това тайно влечение в дълбокото подземие на душата и се опитваме да затворим подземието и да затрупаме входа към него… А всъщност истинското изцеление, обещаващо цялостност да на душата, се нуждае единствено от нашето съгласие: само то може да даде на човека душевен покой, единение на инстинкта и духа, радост от непринуденото и предметно служение… Изцелението настъпва, когато откликнем на божествения зов на съвестта. Преди всичко трябва да се отхвърли всяко теоретично умуване, тъй като то непременно ще повлече след себе си мисълта, съждението, анализа, синтеза и ще ги облече в понятия и думи. Това не е необходимо, защото актът на съвестта не е акт на облечено в думи мислене, той не е теория, не е доктрина, не е максима, не е закон и не е норма. Не е необходимо нищо да се измисля, да се размишлява, открива, не е необходимо и извеждането на „общи принципи”. Не е необходимо нищо да се предвижда. Трябва единствено и само да очакваме едно: емоционално-волеви подземен трус”.2

И като се връщам отново в началото към цитирания текст от становището на Светия Синод, мисля, че знам отговора на въпроса: Дали подобен хлъзгав, приповдигнат, политико-държавнически тон може да предизвика този спасителен емоционално-волеви трус? Не, той по-скоро осигурява удобната вътреутробна среда на кита-амнезия.

Ако заговорим за нашата болест и за нашите усилия да я осмислим и да се изцелим, няма ли да бъдем по-полезни на съвременния човек, който може да разкъса своята фалшива кожа единствено при сблъсък с искреността, за която няма шаблони?

Бележки

1 Възвание на Светия Синод на БПЦ до православния български народ и средствата за масово осведомяване по въпроса за въвеждане на предмет Религия, 2008.
2 Илин, И. Пеещо сърце. Под печат, Омофор, с. 250-251.

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...

4 Отговори

  1. refab каза:

    Като гледам, цитираният текст-повод за тезите на авторката, е от документ на БПЦ за религиозно образование.
    Няма да спра да повтарям, че единствения възможен принцип за религиозно образование в обществото е: начален период (прим. 1 година) Религиознание на финансовите грижи, общо казано, на държавата, а после, който ученик желае, продължава с Вероучение, финансирано от БПЦ, мюфтийството и т.н., под методичен контрол на МНЗ и контрол срещу екстремизъм.
    Освен това БПЦ трябва да се бори напр., за въвеждане на принцип в данъчната практика, според който всеки данъкоплатец да може да насочи по желание до 1 % от данъците си за БПЦ или други обществени структури, КАКТО Е В ИТАЛИЯ-0,8% от данъците може да се насочват към Католическата черква и други институции!
    Трябва да се разбере, че за да има минимум гарантиран обществен живец в БПЦ, трябва да се залага и на житейски реализъм и съответност, като контрапункт на неопределеността, на безметежната тинеста никаквост, нарушавана от изкривени и неподходящи напъни!

  2. Дон Кихот каза:

    Статията е вярна, но по-скоро бих го нарекъл „комплекс на щрауса“. Проблемът е, че манталитетът на висшата йерархия, която е монополизирала властта в Българската църква, отразява българската действителност преди и след 1989 г. Старите владици са масони, атеисти или тайни агенти; новите не са нищо друго, освен мутри в раса. България никога не е била нормална държава и Българската църква няма как да бъде нормална.

  3. Yasen каза:

    Супер статия, браво!
    Този изкуствен стил се възприема като „църковен“ модел и сред 90% от миряните в България. Те така разбират „християнския“ начин на изразяване и на всичко друго обикновено гледат враждебно. Мислят си, че имитацията на тоя стил е „вярност към светоотеческото предание“. Е, за светите отци той е естествен, в техните писания стои красиво, но днешната му имитация е смешна. Лошото е, че изкуствения израз говори за изкуствен светоглед. Не се адресират реални проблеми, липсва адекватно мислене, Православието се превръща просто в начин за бягство в някакъв свят на традиции, на идеализирана и имагинерна древност, в някакво фентъзи.
    Та не е проблем само на клира това, а болест на цялото ни общество.

  4. pavelpenev каза:

    Радвам се на смелостта на тази Жена. В момента сме в пустинята. Трябва да обикаляме 40 години за да умре всеки от „робското“ поколение. Едва тогава ще се радваме на благополучие, ще можем да изпълним служението си. Мина едно десетилетие… остават още три. Дръжте се!