Вярвай със сърцето, действай с разума!

доц. д-р дякон Иван Иванов

Нещата в България са сериозни, но на българина му е „като на филм“. Това, което констатирам като гражданин, учен и духовник, е недесциплинираното, невежото и безотговорното отношение към проблема с пандемията от коронавирус в различни кръгове на обществото. Тъй като професията ми е ангажирана с това да се срещам с хора, които вярват, или поне показват че вярват, или са свързани с този религиозен феномен, било то учени, духовници или обикновени вярващи от цялото българско общество, съм на мнение, че те трябва да се мобилизират и да подпомогнат обществото, за да може то да прояви адекватно отношение към извънредната ситуация в България в условията на пандемия.

Смятам категорично, че в този момент на световна криза и пандемия се открива процес на избистряне на човешките ценности и мобилизиране на спасителни мерки за всеки човек, за които Църквата, като Богочовешки организъм и институция (в случая с Българската православна църква), трябва най-добре да осъзнава и да реагира адекватно, както се казва в една от нашите молитви „Во Церкви и Отечество на пользу“ (в полза на Църквата и Отечеството).

Поради наложилите се спешни и извънредни мерки за опазване на човешкия живот Църквата е призована да излезе с адекватни и бързи решения, които да са в полза на цялото общество, на всички граждани, независимо от тяхната вероизповед, и на своите вярващи в частност. Момент, в който, ако се наложи, трябва да се вземат спешни решения за приспособяване на богослужебния ритуал с цел предпазването на здравето на народа и запазването на мир и спокойствие в обществото.

Настанаха времена на изпитания и свидетелство не само за дълг, отговорност и хуманност, но и за вярата, разумът и мъдростта на всеки един от нас, гражданите на България и верните християни на Българската православна църква и всички деноминации.

По отношение на Църквата и проблемите, които се отнасят до нейната богослужебна практика, свързана с най-великото тайнство – Евхаристията и най-важното за живота на християните – Причастието, е необходимо да бъде проявен здрав разум и адекватни действия, за да може то да бъде извършвано и използвано в извънредни ситуации, в условията на пандемия, война или природни бедствия, по начини предвидени в църковно-каноничните и литургико-пастирски определения и особености.

Древната практика на Църквата познава масовите изтребвания на милиони хора по света, породени от войни, социо-политически проблеми, болести и пандемии. Но Църквата, като хилядолетна пазителка на делото на Иисус Христос, е приспособявала своите ритуали в такива извънредни ситуации. В Православната традиция това е отслужването на Преждеосвещената литургия или подготовката и раздаването на „сухо Причастие“ („запасни Дарове“) на нуждаещите се, болни, страдащи и умиращи християни, което може да се направи и извън храма с пренасяне на Даровете от свещениците там, където се намират вярващите.

Затова дори в момента (в периода на Великия пост) Църквата знае как да се постъпи и трябва да прояви воля и желание да активизира своите свещенослужители в реализирането на този процес.

За незапознатите е необходимо да се изясни, че главната особеност на тази т.н. Преждеосвещена литургия, от една страна и подготовката на „запасните Дарове“ – от друга, се състои в това, че не се извършва същинската Литургия, а вярващите се причастяват с Тялото и Кръвта Христови, осветени на предишна Литургия на св. Василий Велики или св. Йоан Златоуст, отслужена съответно в неделни, съботни или празнични дни, които се подготвят по строго специфичен начин, като се пазят далеч от всички в специални, определени за това съдове – дарохранителници. Според литургико-каноничните изисквания тези съдове се пазят от Църквата строго, в олтара на храма, и не могат да се докосват от никого, освен определените за това свещенослужители, народът няма достъп до тези места. Т.е свещените съсъди и светите Дарове са чисти. Древните свидетелства доказват, че в периоди на обществени трудности, на масови гонения, убийства и болести, християните са правили много елементарно и несложно богослужение, свързано предимно и само с Евхаристията (особено в периода от I – IV век, когато още не била оформена цялостната структура на Литургията), без сложен ритуал и без особени обществени прояви, и то предимно в частни домове. След развитието на общественото богослужение с неговите сложни части, от V век нататък извършване на Литургията в частни домове е забранено и невъзможно, и сега тя се служи само в определените за това места – храмовете.

Но в условия на обективно наложени затруднения, свързани с военни дейстия, масови заболявания, пандемии, гонения и други, поради застрашаване на живота на всички, е било неуместно и неудобно в такава трудна обстановка да се извършва обичайната Литургия (в храмовете) и свързаните с нея обществени църковни богослужения. Това довело и до промяна в практиката за причастяването на християните (особено на болни и страдащи), особено по време на Великия пост, а и в другите постни периоди, само със „запасните Дарове“.

Нека да четем за събитията по време на Първата и Втората световна война, някои храмове е трябвало да бъдат затворени, някои дори са били бомбардирани, много от тях унищожени… Но Църквата е продължила да съществува и до ден днешен помни тези тежки периоди. Със сигурност е имало периоди на ограничаване на богослужението и забрана за неговото извършване, на след това Българската православна църква е успяла да възстанови всичко, според църковния ред и богослужебните правила.

Ако се появи тази нужда, и се наложи ограничаване на събиране на обществени религиозни места (като храмовете) в този момент, не е необходимо практиката да се отменя напълно, а както беше споменато, може да се ограничи, да се премине към подготовка и раздаване на „сухо Причастие“ при спешни случаи и то лично с цел ограничаване на контактите и обществената безопасност, така както лекарите реагират в условията на пандемия. На всяка Литургия отслужвана по време на Страстната седмица на Велики четвъртък се подготвя и освещава такъв допълнителен „агнец“, който да бъде използван в такива спешни моменти. Сега в повечето храмове на България би трябвало да има такива „запасни Дарове“ и епархийските архиереи са наясно с това.

Несъмнено българският народ не е много запознат с тези специфични неща, освен практикуващите християни, които статистически са доста малко, тук не включваме всички онези, които са номинални християни по документ и не се интересуват от тази практика. Т.е. статистически погледнато Църквата има ресурсите да изпълни този свой обществен и граждански дълг за всички нуждаещи се, без да вкарва народа в изпитание на вярата, което е нещо интимно и лично, и без създаване на апокалиптично настроение и паника. Принципът сега трябва да бъде – не народът да дойде в Църквата, а Църквата да иде при народа.

Развитието на богослужебния ритуал е станало с течение на векове и неговото разнообразие, каквото виждаме на Изток и на Запад, е в следствие на обективни фактори, наложени в историята на човечеството – войни, гонения, масови епидемии и пандемия, подобни на условията, в които живее и днешното общество.

Ако трябва да сме искрени спрямо Евангелието, традицията и изворите, Господ Иисус Христос, на Тайната вечеря с апостолите, е използвал най-елементарните елементи, като съдове за Евхаристията – чиния и чаша, които са запазени до ден днешен в традицията (дискус и потир), а всички останали – лъжичката, копието, покровците (кърпите за покриване на причастието) и други, са допълнения, които са били въведени след XI-XII век с цел предпазване от злоупотреба и така са останали до ден днешен, и то само в някои църковни практики, сред които и нашата българската литургична практика, под влияние на византийската.

Т.е. външните елементи (прибори) нямат догматически и каноничен характер, тъй като не са пряко свързани с вероизповедта, която се основава на Евангелските истини, свързвани с догматическите определения на Вселенските и Поместните събори на Църквата по отношение на вярата в Светата Троица, в Иисус Христос, в Светия Дух и т.н., те дори не се отнасят и до веществата (материата, естеството), които се употребяват за извършване на светата Евхаристия – хлябът, виното и водата, а са продиктувани от живота на християните и техните нужди.

Литургичните практики на Църквата са поместни и локални традиции, които могат и трябва да се използват в нормални условия за живот, но в условия на екстремни ситуации и извънредно положение, в което за първи път живеем, Църквата трябва да прояви разбиране и да определи най-добрия начин за своята спасителна мисия в обществото сега.

Дори в условията на невъзможност за участие в богослужението, Иисус Христос дава правилния път при срещата си със самарянката, като казва, че поклонението на Бога трябва да става с дух и истина: „Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина“ (Евангелие от Йоан 4:24), защото Божията благодат не се ограничава на определено място и в определени географски граници. Така извън стандартите на традицията е и постоянната борба на Христос против фарисеите и техните законнически принципи за живот и вяра, които чели и тълкували буквално Писанието, а не духовно, откъдето идва и християнският призив, според който „съботата е направена за човека, а не човекът за съботата” (Евангелие от Марк 2:27) – т.е. законът е създаден за човека, за да му служи в неговия живот, а не човекът за закона.

Съвременни богослови и духовници от Руската православна църква, от Гръцката православна църква, от Румънската православна църква дадоха своите адекватни позиции и отбелязват, че за Църквата няма безизходици в нейното пастирско дело и духовността ѝ не е еднопосочен път, той се развива и се съобразява с обективните условия. Не външната форма на причастяването е важният момент, а какво място от своя живот отдаваме на Христос и как изпълнаваме Неговото послание сега в съвременния свят. Нашето физическо присъствие в храма е важно, но по-важна е духовната ни връзка с Христос и служението Му. Нашето служение в период на криза днес е като в период на война – случаите на коронавирус в нашата страна нарастват и несъмнено много вярващи са носители на вируса.

Затова проява на висш хуманизъм и човеколюбие, а и на висша форма на вяра, е не да се тъпчем в храмовете, за да покажем колко сме здрави и неподатливи на заразата, а да останем по домовете си – всички ние и особено малките деца и възрастните. Да спазваме точно онова, което нашето правителство и общините са постановили. Нужно е да спазваме всички предписания, които ни дават държавните служители и учените. Нека не излизаме на улицата без важна причина. Това е основание да останем по домовете си в нашата „домашна Църква“, да възстановим връзките с членовете на семейството си, да играем с децата си, да говорим и общуваме помежду си, да се молим и да бъдем в лична връзка с Бога.

Които проявят безразличие към спазването на тези заповеди, безотговорно обикалят по улиците и се срещат с различни хора, те ще причинят страдания и тяхното отношение като християни е безотговорно и пагубно както за душите, така и за телата; и това е явна проява на грях.

По отношение на гражданската позиция на Българската православна църква дойде време, в което наистина трябва да покаже на дело „Во Церкви и Отечеству на пользу“. Българският народ не разбира някои основания и има право да пита и да изисква. Не е достатъчно образован в това отношение, липсва катехизис, липсва мисионерска дейност, липсва съвременна аргументация за живота на християните в това съвременно общество и при кризисни ситуации. Затова би било добре в такива моменти на екстремна духовна нужда всички свещенослужители да излязат от своя богослужебен комфорт, осигурен вътре в храма, и да покажат полезни дела към обществото, както го правят медицинските работници, държавните органи и учителите, които се грижат както за запазване на живота на гражданите, така и за запазване на учебния процес в условия на извънредна ситуация.

Времената са такива и ние трябва да действаме според тях точно за да запазим Христовото стадо живо и здраво.

За съжаление, Църквата, като институция, не е много убедителна в създалата се ситуация. Правят се исторически ретроспекции, хвърлят се думи се в есхатологичното бъдеще… Но свидетелството на вярата не бива да се натрапва. В момента има един факт – има пандемия, проблем при който трябва да се следват правилата, които налага Държавата.

В момента е добре Църквата да се съобрази с Държавата, да бъде в синхрон с нея, за да запази народа, а не да бъде обвинена в нихелизъм и нехуманност. Да се направят богослужебния в тесен църковен кръг и при съответния ред, да се приведе към спазване на църковната дисциплина в условия на духовна война, защото човечеството е в криза, връгът е невидим и Църквата знае какво е това.

В историята има много подобни случаи и винаги е имало разрешение на проблемите, но трябва воля, разум и действия, а не теоретични постановки и проява на духовен егоизъм, които нямат никакво отношение в сегашния момент, особено при извънредно положение в Държавата и по света.

Принципът е: вярвай със сърцето, действай с разума!

Доц. д-р дякон Иван Иванов,

СУ „Св. Климент Охридски“, Богословски факултет,
София, 16 март 2020 г.