Довиждане, г-н Путин…?

И тъй, Путин не е вече президент. Но свърши ли Путиновата ера? Изглежда, че е наивно да мислим така. Политикът, чието управление беше доста успешно, е днес буквално на върха на своята популярност в Русия. Новият президент беше избран само защото Путин го посочи. Едва ли някой би му обърнал внимание, ако той се беше явил на изборите сам. На митинга на неговите привърженици в нощта след изборите тълпата викаше „Путин!“, а не „Медведев!“. На практика това беше едно назначение и самият Медведев вероятно най-добре от всички разбира това. Освен това бившият му шеф ще остане плътно до него, рамо до рамо, в съседния кабинет. Путин ще стане премиер; да смятаме ли, че властта и влиянието му ще се свият до премиерската сфера? Едва ли. По-скоро невидимите силови линии на властта ще се изместят към другото кресло и там ще бъде същинският мозъчен център на руската държавност. Опирайки се върху абсолютното мнозинство на своята партия в Думата, Путин може при желание да промени конституцията и да превърне Русия от президентска в парламентарна държава. При това положение г-н Медведев, този хрисим човек с израз на прилежен ученик върху лицето си, няма кой знае какво пространство за избор.

С оглед на всичко това не можем да претегляме Путиновата ера така, сякаш тя вече е завършила. Напротив, тя продължава. Можем да се опитаме да направим само някои предварителни, частични изводи за нея, за онази нейна част, която приключи с края на официалния президентски мандат на Путин. И преди всичко за отношенията Църква-държава, за това дали и доколко новият – а всъщност стар, традиционен за Русия – модел на „симфонията“, на тази своеобразна двуглава теокрация „цар – патриарх“, символизирана от византийския орел, за която толкова се шуми в западните медии, се е възродил и станал реалност в Русия.

През годините, когато Путин беше президент, Руската православна църква наистина отбеляза големи успехи, свързани, впрочем, не толкова с неговото управление, колкото с вътрешния й динамизъм на възраждаща се Църква. Днес тя е едва ли не най-мощната и влиятелна институция в страната. Положението й изобщо не може да се сравни нито с това по съветско време, когато тя беше натикана в гето, нито с Елциновата епоха, когато американски и други секти цъфтяха буйно като бурен, задушавайки всеки друг кълн на руска почва. Сега РПЦ си е извоювала ако не централно, то поне сигурно и стабилно присъствие в руския живот и едва ли някой ще може да я изтика отново оттам. Бързото, бурно възраждане на руското православие след почти пълната му гибел в годините на комунизма е също една от големите изненади, каквито Русия, както изглежда, обича да поднася. През последните 10-15 години броят на православните храмове се е увеличил поне 4 пъти – всеки, който се е интересувал от работите на РПЦ, познава и невероятната й строителна активност, подпомагана щедро от дарители и доброволци, – и тези храмове са пълни, поне според личните наблюдения на автора, дори и по време на делничните служби. РПЦ има стотици енории в страната и чужбина, множество учебни заведения, болници, мисионерски центрове, приюти и активността й в образователното, медийното и благотворителното поле се засилва с всеки изминат ден. Не са верни и клишираните укори-обвинения, че Църквата станала уж част от системата в Русия, сраснала се с държавата като нейна идеологическа украса, изпълнявала парадно-осветителски функции. Въпреки че руските йерарси традиционно избягват лична критика към конкретни държавни функционери, Църквата през последните години отправяше все по-остри искания към държавата, формулирайки ги с все по-настъпателен тон – и държавата най-често биваше принудена да отстъпи. Освен твърдото настояване за въвеждане на религиозно обучение в училище, пред което властите започнаха да се огъват, Църквата поиска коригиране на демографската политика и отмяна на днешното данъчно законодателство, което според нея облагодетелства богатите, а не бедните. През последните години тя определено започна да изгражда собствено политическо и идеологическо лице, доста различно от това на управляващите. Достатъчно е да си спомним двата ярко идеологически документа, които излязоха от църковните недра – „Декларацията за правата и достойнството на човека“ и „Руската доктрина“. Заедно със „Социалната концепция“, приета на архиерейския събор през 2000 г., те са амбициозна заявка за непосредствено участие на Църквата в изграждането на бъдеща Русия. „Декларацията“ е доста дързък опит за преразглеждане на цялата европейска идеологическа традиция, идваща от Просвещението и Френската революция, а „Руската доктрина“ си е направо план за преустройване на руската държавност. Едва ли Църква с такива амбиции ще се задоволи да бъде само едно позлатено кубе над режима, още повече, че тя и сега си е по същество държава в държавата.

От друга страна, вярно е, че Путин и неговите приближени правеха демонстративни жестове на сближение с Църквата и се стараеха да подчертават по всички начини своето уважение към нея. Телекамерите често фиксираха Путин заедно с патриарха и тъкмо тези кадри, разнасяни из световните медии, породиха приказките за „срастване“, едва ли не за нова имперско-църковна „симфония“. Като че ли в едно прясно посткомунистическо общество може да се говори сериозно за „симфония“! Доста вода ще изтече и доста сол ще се изяде, преди да се стигне някога до нея. Но авторитетът на Църквата в обществото е факт и управниците са принудени да се съобразяват с него дори и при реализирането на краткотрайните си политически амбиции. Казват за Путин, че е искрено вярващ, в едно интервю той спомена, че носи навсякъде Библията със себе си. Е, не можем да надникнем в душата му и да проверим, но независимо от това дали е религиозен в дълбините на сърцето си или не, във външните си прояви Путин е типично светски, прагматичен лидер. Той е подчертавал много пъти равното си отношение към всички традиционни конфесии в страната и никога не е проявявал признаци на желание да издигне православието като ново идеологическо знаме на Русия. Разбира се, ако слезем надолу по стъпалата на йерархията, към министрите, губернаторите и кметовете, ще усетим на много места да духа друг вятър. Освещават се бойни самолети, кораби и подводници, поделения на вътрешните войски получават имената на светци, пътната полиция инсталира икони по пътищата, огромни кръстове се издигат на входа и изхода на руските градове. Но това не е следствие от съзнателна държавна политика – такава няма, – а става с естествената сила на неудържимо възраждащата се православна компонента в руския живот.

Не всички се радват на това възраждане. Големите „приятели“ на Русия на Запад посрещат този процес с крива усмивка, напомняща по-скоро за злобна гримаса. Но и в самата Русия „клерикализацията“ предизвиква у мнозина скърцане със зъби. Възмущават се мюсюлманите и не само те. Ранено е сърцето и на прозападните либерали, и на атеистично-марксическите интелектуалци. Наскоро група академици изляха в колективно послание до Путин своето страдание и болка. Вероятно с времето тези апели ще се множат. Но ще стигнат ли те до сърцето на г-н Путин – пардон, на г-н Медведев? Или ще бъдат изхвърлени в кошчето за смет? По кой път ще тръгне Русия?

Русия днес е на кръстопът. Новото руско лице е все още колебливо, неизбистрено. Русия не е една, Русиите са много. Червената Русия на пенсионерите и носталгиците по съветското минало. Жълтата Русия на новобогаташите и разглезената, търсеща удоволствия младеж. Бялата Русия на православните християни и на всички онези сърдечни, щедри, добродушни мъже и жени, каквито се срещат все още в немалки количества из руските градове и села и са истинският гръбнак на руската народност. Коя от тези Русии ще надделее?

Вярваме, че ще победи истинската, вечната Русия. Надяваме се да видим отново страната на Достоевски, Сергий Радонежки и Серафим Саровски, а не тази на Абрамович, газовите крале и петролните магнати. Очакваме да се избистри руският лик. Защото една смътна, неопределена и слаба Русия – това е разпадане и на православния свят, размиване на някога кристалната историческа форма на най-автентичната християнска цивилизация в неопределеността, безисторичността и нищото.

Който е бил в Русия, знае, че най-силното, което разтърсва там човека, е безбрежното девствено пространство. Можеш да пътуваш часове и дни, без да видиш човешко жилище – само безкрайна степ или гора. За жителя на днешната пренаселена планета това е особено изживяване. Пътувайки през почти космичното мълчание на тези северни гори, тези Божии простори, си мислиш, че всички бури на руската история са нещо дребно, засегнало околностите на няколко града. Девствена и неначената е в много отношения руската земя. И същата девственост и неначенатост присъства все още и в руския характер – с неговата мечешка недодяланост и сила, с безумствата му, с творческата му мощ. Тепърва трябва да се изкаже той в съдбините на света. Господ пази тази странна и необикновена страна за някакви свои, известни само на Промисъла цели. А Путин и Медведев, днешните и утрешни министри, олигарси и политици са само дребни и преходни оръдия на Неговия неразгадаем план.