За кого бие камбаната в Страсбург?

Остават броени дни до 22 април – датата, определена от Eвропейския съд в Страсбург за евентуално разбирателство и позитивни резултати в диалога между т. нар. “Синод на Инокентий”, българската държава и Светия Синод на БПЦ. Случайно или не, решението на съда излезе две седмици преди подготвителните недели за Великия пост. Целият период включваше времето, през което Светата Четиридесятница е не само за наше смирение, вразумление и осмисляне на лъкатушенията ни, паденията и изгубванията ни от християнската ни орбита.

„За ваш срам ви казвам: Тъй ли няма помежду вас един мъдър, който да може да отсъжда между братята си, а брат с брат се съди и то пред неверници?“ (1 Кор. 6:5-6)

Остават броени дни до 22 април – датата, определена от Eвропейския съд в Страсбург за евентуално разбирателство и позитивни резултати в диалога между т. нар. “Синод на Инокентий”, българската държава и Светия Синод на БПЦ. Случайно или не, решението на съда излезе две седмици преди подготвителните недели за Великия пост. Целият период включваше времето, през което Светата Четиридесятница е не само за наше смирение, вразумление и осмисляне на лъкатушенията ни, паденията и изгубванията ни от християнската ни орбита. То бе и още е време, в което можем да наваксаме пропуснатото, да потърсим пак и пак по-богоугодното и да загърбим по-маловажното, “суетата на суетите”. А може би да си спомним и най-важната максима на християнството – “Всичко у вас да става с любов” (1 Кор 16).

Неизвестно е колко български граждани се интересуват от изхода на това дело. За сега като че ли е по-добре да са по-малко. Защото, както е казал един велик философ: “За онова, за което не може да се говори, трябва да се мълчи”.

Всяка институция в историческото битие на човечеството е имала, има и ще има своята „класифицирана информация“. Разколът в БПЦ (и у православната българска общност изобщо) през периода 1992-1998 не бе обяснен и разбран изцяло през онези години от голяма част от вярващи и невярващи, било то политици, държавници или народ. Сега, когато камбаната от Страсбург ни връща отново назад във времето, може би е необходимо или да се каже максимално детайлно всичко по въпроса, или да се замълчи и да се даде възможност само тези, които са много запознати с материята, да имат думата да говорят и действат. В името на оптимален изход. В името на пропуснатите възможности всичко този път да се направи с истинска, нелицемерна, братска любов. Със загриженост за бъдещето не само на БПЦ, но и на нацията и на Светото Православие.

Да се ровим в миналото и да вадим неизвестни или потулени истини в края на Великия пост е грях, както и да го погледнем. Но няма нищо случайно. Бог ни показва чрез случващото се предизвикателствата, които ни учат на неговите с любов дадени наредби.

Щом се е случило преди, по време или малко след Великия пост, значи има смисъл. Може би е последният шанс преди нещо съдбоносно и необратимо за нас като народ, като идентичност.

Колко може да се мълчи? Много, ако като християни чакаме прошка от Отца ни… Да простиш значи и да забравиш, да не напомняш старото, да се постараеш да надмогнеш болката от кървящи или незараснали рани. Ние сигурно можем. Колкото можем. А тези, които ни учат на този велик подвиг – прошката – как ще решат нерешимото досега? Как клирът ни ще се справи с поредното изпитание? Защото – ако клирът намери решение – за държавата няма по-лесни ходове. Малката подробност е, че държавата и обществото боледуват вече 20 години. Не можем да очакваме която и да е институция да бъде изрядна в такъв политически климат. Църквата не прави изключение. Защото другата подробност се нарича държавна намеса в делата на църквата. Без тази намеса разколът щеше да е сега само малък епизод от “прехода” – просто да се отчете, че и там е имало сътресения…

Не можем да разпъваме църквата на кръст – нито вчера, нито днес, нито утре. Каквито и да са, това са нашите, български архиереи. Други няма засега. Не знаем какви ще са бъдещите – дали по-достойни да се впишат във времето и духовното пространство на православната диаспора, неизменно доминирана от цезаропапизма. Това е третата важна подробност. Пищим, че в нашето съвремие и в близкото минало държавата е обсебила църквата, командвала или “наглеждала”. Нюанси и детайли едва ли имат значение. Цезаропапизмът в света на Изтока е бил изключително ясно и безапелационно наложен. Дали е полезно днес или утре църквата да се бори с него, това не можем дори да гадаем. И сега – накъде?

Да си признаем, че колкото и да ни се иска, разколът не свърши с Всеправославния събор. Той всъщност препоръча единението да се осъществи с много любов и търпение. Мъдростта на събралите се в България йерарси през есента на 1998 бе пословична. С любов започна и процесът на сближение. С много мъка, лекувана всячески. Едни успяха мъжествено да се издигнат над миналото, да го загърбят. Може би да кажат онова, което казваме от безсилие, когато с разума искаме да се простим с другите, а със сърцето си не можем: “Прощавам заради Господа Иисуса Христа!”. Едни архипастири и пастири с обич се втурнаха да търсят загубените си овце. И с гордост казаха на събратята си: “Порадвайте се с мене, защото си намерих изгубената овца” (Лука 15:6). Едни се радваха на завръщането на блудните си синове, на друг като любящ баща “още далеч… му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува” (Лука 15:20). Виждала съм цяла година как митрополит прави всичко възможно да се сближи със свещенниците си и с болка в гласа да пророни: „Ако не дойдат на Велики четвъртък да се помажат от ръката на Архиерея, значи боледуват духовно“.

Върнаха се – рано или късно, много изстрадали блудни синове. Като че ли всичко вървеше в съответствие с мира, оставен ни свише. И пак властта, и пак (криворазбрания) цезаропапизъм през годините след събора… А и бивайки все пак хора с различна психика, някои се нуждаеха от повече време, от повече „гаранции“. Трябваше с повече любов, като истински Негови ученици, които с това се отличават, както е писано: “В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха, защото в страха има мъка. Който се бои, не е съвършен в любовта” (Йоан 4:18-21).

Явно е, че бавно е изстивала любовта вътре в клира ни. От страх. Какъв? Те си знаят най-добре защо пак са се отдалечавали помежду си. Поради какво са се страхували. Някъде пък, както се твърди, “по-добрият” брат е бил обхванат от горчиво съжаление, че за завърналия се блудник се е устроило пищно тържество, а за него и едно “благодаря” не бяха казали. Все пак, църквата ни приканваше към връщане и покаяние. Не затвори вратите си. Само дето някои блудни синове получиха камък вместо хляб и змия вместо риба. На други пък така им се струваше в тяхната мнителност. Трети дори не посмяха да искат да се върнат.

Страхът… все този страх, който липсва у съвършената любов. Пък и знаем ли ние всичко, което се е случвало, случва се и ще се случва – точно от неогласяване на „класифицираната информация“? Далеч от благодатта на Светите дарове на каноничната църква, не изгубиха ли част от “духовниците” на Инокентий и своите професионални качества, своя облик, своята ориентация в живота? Много изкусно не подадоха жалбата си против църквата, а против държавата, за да твърдят и досега, че не са се отлъчили сами от нея? А защо го сториха? Нали неподчинението към централната духовна власт и съборността е разкол? Как така “брат с брат се съди, и то пред неверници”, още е непонятно. Поне за много хора е неясно какво се случи, за да се стигне до жалбата.

И това го хвърляме към графата “класифицирана информация”. Чудното е, че независимо от нещастието, което пълзеше бавно към България, и досега никой не е поел отговорността да бъде митаря. Да умие нечии наранени нозе… Скитащи от епархия в епархия, търсейки работа. Или по-точно – служение и насъщния, само него, може би.

Други си поискаха някакви имоти. Техни били. И заплати си искат. А не е ясно канонични ли са действията, които са извършвали след 1998, когато се отделиха. Или си останаха отново в разкол? Епископите в по-голямата си част „се оправиха”, както се казва. Политиците, които най-активно подклаждаха разкола, се покаяха. Всички партии се дистанцираха от малцината останали отцепници. Ако свещенодействията им са били неканонични – какви заплати искат? Нали с всичко, което са вършели, са носели на пребивавщите заедно с тях (съзнателно или несъзнателно) в разкол не благодат, а зло и проклятие?

Далеч от истинското църковно общение, много от отделилите се не проявиха и все още не могат да проявят здрав разум. Като че ли той май липсва напълно в действията им. Възможно ли е да не се възползват от личната нотариална покана на Негово Светейшество Патриарх Максим за покаяние малко преди извеждането им от храмовете в края на юли 2004 година? Има ли по-голяма гаранция от добрата воля за мир, проявена с толккова обич от Предстоятеля на Българската православна църква?

В разрастващата се нова стихия на второто издание на разкола актовете на държавна намеса, своеобразната проява на разумен цезаропапизъм след 22 юли 2004 беше единствено правилната и логичната. Пропуснати възможности за друго решение не допуснаха друг избор. И до днес остава неясно защо не бяха организирани масови молебени за преодоляване на разделението. Подценено ли беше то и ако да – ето до къде стигнахме! Защо пред трите чудотворни икони не се помолихме – клир и миряни, за преодоляване на разкола? Може някои и да са го правили. Не са длъжни да го огласяват. Но някак си бе омаловажено гибелното влияние на разкола през годините. Сега може би имаме още шансове да се помолим заедно – през Страстната седмица, в навечерието на Възкресението, в дните на Неговото тържество и прослава.

Дали духовниците, които летяха до Йерусалим за Благодатния огън се молеха там – в сърцето на Светото Православие, за спиране на разкола? Дали ще се помолят поне тази година? Дали нашите монаси в Атон се молят за същото? Не знаем – и това го вписваме в графата „класифицирана информация”.

Да не я наричаме „църквата на мълчанието”. Сигурно се мълчи за добро. Знам, че в отчаянието си близки на разколник са дали името му в нашия манастир в Атон – да се споменава за вразумление. И след месец станало чудото…Пропилени възможности, за които камбаната от Страсбург сега бие оглушително.

Трябва да има надежда. И не трябва да има отчаяние и грозни изводи. Много светители са се борели с ереси и разколи и не са могли да се справят. Продължили са други след тях. В дните на светия цар Петър, на светия Йоан Рилски чудотворец се случва първият разкол в българската православна общност, превърнал се в ерес – богомилството. Непобедено в дните на тези борци за чистотата на вярата, поели предизвикателството да воюват с твърдост за нейното отстояване.

Вторият страшен разкол е в края на Второто българско царство – в дните на светия патриарх Евтимий – светилото на православието и исихазма за онова време. Отделянето на Видинската митрополия от централната духовна власт и преминаването й под юрисдикцията на Константинополската патриаршия. България загива. В разкол, раздори и разпарчетосано „на части царство”. Загива голяма част от православната средновековна източна държавност, разделена и враждуваща със самата себе си. Разделена и духовно – с клир, който враждува помежду си. Станалото е в дните на светия Евтимий. Колкото и да е бил свят с делата си, не е успял да го спре – разделението. Сбъднало се е, но дано вече не се сбъдва в нашата история пророчеството: „Ако пък един други се гризете и ядете, пазете се да не се изтребите един други” (Гал. 5:15).

Падналите в тази съблазън – разкола, може би са паднали от страх, от мнителност, от липса на доверие. Може би от прекалена строгост и жестокост, проявени спрямо тях. „Доста е за такъв това наказание от множеството. Така че за вас е по-добре да му простите и да го утешите, за да не пропадне той от преголяма скръб. За това моля ви да покажете към него любов.” (2 Кор. 2:6-8).

Може пък спора за „онези имоти” да е само фиктивен. През времето на първата фаза на разкола, превземането на храмове и митрополии остави след себе си болка, скръб и срам. Кой знае как се е чувствал един духовник, опозорен чрез извеждане – пред домочадие, миряни и приятели? В горката ни държава, в която важи казаното от св. Евангелист Матей „И понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта” (Мат. 24:12), този разкол трябва да се спре. С любов, мъдрост, и то евангелска, а не земна. Иначе рискуваме да не му видим края в рамките на един човешки живот. А след нас – потомците да берат плодовете на безотговорността и гордостта, надменната, празната презумция за нечия победа. Не бива да има победители и победени. Ако ли някой се обяви за победител, то победата му ще е със сигурност пирова.

Вярващите очакват от клира мъдрост, милост и любов. Няма ли най-сетне да доживеем „Българския Великден” в една прочистена от църковни разпри държава? Милост към нас, които вече седемнадесет години живеем с тревогата на това страшно зло! На милост към бъдещето на нацията се надяваме и се молим. Възкреснието тази година да бъде без сянката на тъгата и тревогата от нови войни между клира!

Отделилите се от единството и съборността не могат да не знаят, че този милиард, за който се съдят с държавата „пред неверници”, е тяхното страшно бреме, което може да ги хвърли с тежестта си надолу, в пропастта на невъзвратимо падение. Кой би се нарекъл духовник, ако не милее за доброто на народа си и не прояви милост към него, когато Бог му е дал време за размисъл точно през Великите пости? Повече ли струва този милиард от Христовите думи: „Който вас слуша, Мене слуша… който от вас се отрича, от Мене се отрича” (Мат. 10:40)? Кой може да претендира, че е православен духовник, като е тръгнал на война срещу архиереите на църквата? Или срещу собствените си деца?

Това, че Бог е допуснал тази временна „победа“, не значи, че е дал благословията си за нея. И Христос е бил съден от земен, неправеден съд. През Страстната седмица за пореден път Той ще бъде безсилен да му се противопостави и Всесилен да го победи с тържеството на небесната победа.

Вярно е, че Бог изпитва дори и праведните, за да не се възгордяват, подлага ги на утеснения и унижения, „та никоя плът да не се похвали пред Бога“ (1 Кор. 1:29). „Голямото пропадане“, което може би има обяснения, които са пак „класифицирана информация“, няма граници, но и надали e редно да осъждаме, особено сега, в дните на Христовите страдания.

Миряните искат мира Христов. Милост за бъдещето на поколения българи, които ще идват след нас и ще гледат с други очи на случващото се днес. Можем само да треперим от границите на дързоста, до която се стигна в името на кауза, така далечна от каноните.

Да си спомним, че който не се бои от Бога, не се срамува и от хората. И все пак – касае се за български духовници от нашето българско, правословно семейство. Който и да помогне отвън, няма да почуства нашата – българска загриженост и болка.

Един слаб и безотговорен български цар – узурпатор, убиец на родата си и рушител на постигнатото преди него – Борил – все пак е изкупил може би грехове с едно голямо дело. Свикал е първият антиеретически събор в България през 1211г. , на който неговото красноречие и любов към българи, макар и еретици, му е дало сили да им въздейства. Тази любов, която царят е излъчвал, е спечелила доверието на голяма част от тях и ги е върнала в лоното на православието. А нашите духовници, пребиваващи още в разкол, не са еретици.

Презвитер Козма в „Беседа против богомилите“ подчертава: „ако и да е грешен, свещеникът не е еретик“. Адвокатът им Иван Груйкин казва за тях, че не са ангели.

Време е за мислост, ако искаме милост от Бога. Да се надяваме, че ще ни помилват тези, които ни преподават евангелски уроци за любов и милост. Един от тях гласи: „Идете и се научете що значи: „Милост искам, а не жертва“ (Матей 9:13). И още „Защото съдът ще бъде безмилостен за оногова, който не е показал милост“ (Яков 2:13).

Би ни се искало да е истина, че клирът ни ще бъде на висотата, на която всички, които страдат заради разделението, очакват да бъде. Да си спомни, че има мисия, различна от тази на милиони хора, които са се родили в един и същ час с тях. Но те са призваните с благодат. Те са „скъпо купени“ и не бива да стават „роби на човеци“ (Кор. 7: 23). Да не говорим, че са наследници на богоизбран все пак български народ, чийто черноризци дадоха „на вси славяни книги да четат“; че служението извършват на „език свещен“ и нямат право да го поругаят на каквато и да е цена. Че много светци са търпели неправди от духовните си старци и така са въздигнали себе си.

Любовта трябва да се върне може би първо между духовенстовото в изстрадалата ни родина. Ако то милее за нея, разбира се, и ако има сили да си признае помежду си това, което е пропуснало да стори. А цезаропапистката ни власт да осъзнае, че помощта за църквата ни днес е нещо много важно. Пастири, спомнете си, че „човек е по-ценен от овца“ (Матей 12:12) и загърбете това, което ви разделя! Никой не знае какво може да се случи утре! Ако утре искате да се простите, а няма с кого?

Миряните искат само едно – да „пасете Божието стадо, които имате, като го надзиравате не принудено, а доброволно (и богоодно), не заради гнусна корист, но от усърдие… като давате пример на стадото“ (1 Петр. 5:2-3).

Може би сме мечтатели. Може би не знаем какво се случва там, в света, в който „класифицираната информация“, която не достига до нас, може би повече разделя, отколкото събирам. Жалко би било да е така. Толкова мъдрост от близо и далече, а любов да няма, която да победи страха. А как би било добре да се убедим, че виждаме не само в мечтите, но и в реалния свят Премъдростта:

„Всичко си има време, време има за всяка работа под небето: Време да се родиш и време да умреш; време да садиш, и време да скубеш насадено; време да убиваш, и време да лекуаш; време да събаряш, и време съграждаш; време да плачеш, и време да се смееш; време да тъгуваш, и време да играеш; време да разхвърляш камъни, и време да събираш камъни; време да прегръщаш, и време да избягваш предгръдки; време да търсиш, и време да губиш; време да къташ, и време да пилееш; време да раздираш, и време да съшиваш; време да мълчиш, и време да говориш; време да обичаш, и време да мразиш; време за война, и време за мир“ (Еклесиаст).