За света, който противопоставяме на вярата

Доста често ние, вярващите противопоставяме света и себе си. При това паралелът, който правим между нас и другите, винаги отрежда губещата роля на света – светът е лош, ние сме добри, той е покварен и зъл, ние сме чисти и избрани. Разбира се, веднага намираме и в Свещеното Писание немалко цитати, които потвърждават теорията ни и сочат правотата ни.

По време на Тайната вечеря Спасителят произнася думите: „Да бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази“ (Йоан 15:19). Защо Господ казва това? Архиепископ Теофилакт Охридски, тълкувайки този евангелски пасаж, споделя – Христос предупреждава учениците Си, че ако светът (т.е. злите хора) ги обича, това би било знак, че самите апостоли имат общение с него в злобата и лукавството му. Затова именно светът мрази Христовите – защото не участват в делата му.

Често приемаме тези думи твърде буквално, отнасяме ги към всичко, което ни заобикаля, без обаче да считаме себе си за част от света.

А дали светът след Христос е същият, дали през своето двадесетвековно шествие към настоящето той е запазил всички свои езически характеристики?

Трябва да признаем, че светът след идването на Христа не е същият, не е старият и неизкупен свят. Струва ми се, че още в нощта, когато над земната шир се е разнесла ангелската песен „Слава във висините Богу…“, възвестяваща рождението на Иисус (Лука 2:13-14) светът е „започнал да диша по-свободно“. Сещате ли се какво казва Спасителят на фарисея Никодим? „Вятърът [или духът] духа, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш, отде иде и накъде отива“ (Йоан 3:8). Както не можем да спрем движението на вятъра, така не можем да ограничим и действието на божествения Свети Дух, Който е навсякъде и всичко изпълва. И ако има истински вятър на промяната (често припознаван като политически), за който всеки би трябвало да мечтае, то това е вятърът на Христовото учение и саможертва, променящ вътрешния свят на хората, а вследствие на това и заобикалящата ги среда.

Да, и до ден днешен по света има престъпления, които сякаш изтриват чертите на Божия образ у хората, които ги извършват, замъгляват първоначалната красота на човека – ненапразно през миналия век немският философ и музиколог Теодор Адорно задава страшния въпрос: как може да се пише музика след Аушвиц?

И сегашният век е пълен с немалък брой провали и падения в нравствено отношение, достатъчни за определението постхристиянски свят, но въпреки всичко – това, което са извършили и вършат милионите умове, свързани с Христа, остава неизличимо.

Едни от най високите достижения на науката, изкуството и хуманността са създадени под лъчите на Христовото слънце. Без Христос много от достиженията на днешната цивилизация не биха били обясними. Както казва английският поет Т. С. Елиът: „Ако Християнството загине, заедно с него ще загине цялата наша култура“.

Така че светът, който така обичаме да противопоставяме на себе си, в много отношения е християнски. Дори самите атеисти, колкото и да искат, не могат да излязат от средата на създаденото под влиянието на Христа – достатъчно е да изброим всестранните проявления на високото европейско изкуство, промяната в отношението към жените, децата, безправните и болните в обществото, застъпването за правата на човека, засягащи достойнството и неприкосновеността на човешката личност.

„Единствено Евангелието – казва митрополит Антоний Сурожски – утвърждава абсолютната ценност на отделната личност. Древният свят не е познавал това.“ В своето слово „Църквата и правата на човека“ Атинският архиепископ (1998-2008) Христодул споделя: „Ако не бъде всеобщо разпространено учението на Църквата за човека като оживотворен образ Божий, политическите режими и икономическите групировки ще потискат все повече правата на човешката личност. Ето защо Църквите не трябва да спират да подчертават тази насъщна нужда. Може би хората, дори и късно, пред опасността да се самоунищожат изцяло, ще се убедят, че е нужно всички да живеят в мир и единство, уважавайки взаимно правата си.“¹

При всички случаи трябва да бъдем внимателни в оценките си за другите, външните, както обичаме да ги наричаме. Забравяме, че за Твореца няма външни, всички са Негови. Затова и Църквата възвестява в древния химн на вечерното богослужение „Свете тихий“: „Сине Божий, Който даваш живот, достоен си през всички векове да бъдеш възпяван с приятни гласове“. Това е истината – Синът Божи, Второто лице на Светата Троица, Христос дава живота. Всички сме дарени от Създателя си с Неговия образ. Именно затова св. Максим Изповедник пише: „няма разумна душа, която по същност да бъде по-ценна отколкото (друга ) разумна душа.“²  Когато вярващите хора започнат да се поставят по-високо в житейската стълбица от светските хора, това създава предпоставки за нещо нездраво, или както казваше мой приятел – това си е своего рода фашизъм. И наистина – да смяташ, че само ти имаш права на богоизбран, че си над всички, недосегаем за критиката на другите, е опасно нещо.

„А Иоан продума и рече: Наставниче, видяхме човек, който в Твое име изгонва бесове, и му забранихме, защото не ходи с нас. Иисус му рече: не забранявайте, защото, който не е против вас, той е за вас“(Лука 9:49-50).

Знаем, че в древния свят, старозаветния, Бог е общувал със Своя богоизбран народ посредством пророците. Съществува мнение, че издигнатите в нравствено отношение езически философи и мъдреци са ръководели другите народи в пътя им към истината и красотата; сочели са им вечното. Приемайки тази правдоподобна трактовка, можем да кажем, че освен действащите хора в благодатните предели на Църквата, в числото на тези, които „работят“ за Бога, са и мнозина издигнати личности, които често имат сериозно отношение към християнската религия. Те на практика съдействат на доброто, свободата и правдивото. Сещам се за думите на поета Бродски: „Ще кажа само, че вярвам — не емпирично, а само на теория, — че челият Дикенс по-трудно би убил себеподобните си в името на някаква идея, от онзи, който никога не е чел този писател.“³ Известно е, че самият Дикенс е имал християнски мироглед.

Друг момент, върху който бих искал да обърна внимание, е този, че светът, който противопоставяме на вярата, в много отношения има на какво да ни научи. В наставление към един младеж св. Григорий Богослов пише: „Подражавай в работата си на мъдрата пчела, която кацва на всеки цвят, но извънредно умно събира от всеки само полезното.“ Не може да отречем, че съществуват всевъзможни специалисти (включително невярващи), които са по-добри от нас в редица отношения, от чиито трудове се ползваме и които, независимо от това дали го осъзнават или не, са подпомагани в мислите и делата си от Твореца на всичко видимо и невидимо. Само Той знае кому и колко да дава от богатите си дарове.

Във филма на режисьора-класик Бергман „Зимна светлина“ има една фраза, произнесена от героиня на филма, учителката Марта, която силно ме впечатлява. „Моето нехристиянско семейство беше изпълнено с топлина, задружност и щастие.“ Колко често става така, че ние, които трябва да сме за пример, уви, не сме. И обратно – хора, за които смятаме, че са под нашето нравствено ниво ни надминават в добродетели – или както казва Спасителят: „митарите и блудниците преварват ви в царството Божие“ (Матей 21:31).

За финал бих искал да спомена, че ние по някакъв начин сме длъжници на света, който обикновено съдим. Св. Йоан Златоуст казва, че ако сме истински християни, никой няма да бъде езичник. Ние самите сме неспособни да привлечем другите към вярата, защото „никой, който ни среща, не вижда Христа в очите ни, в образа ни не се отразява сиянието на Божествения живот“ (митрополит Антоний Сурожски).

Бележки: