Изкушение или пропиляна възможност?

В България липсват истински личности в политиката. В Българската православна църква днес също няма много силни личности. Не е така, както е било – личностите на Църквата, временно поемали грижа за политиката или националното освобождение и наистина сплотявали около себе си много хора и им вдъхвали надежда. Дали днешната история е вдъхновена от миналото и неговите герои е може би въпрос на гледна точка. Но и тя започна и приключи бързо,преди още да е започнала, точно по български.

В нашето настояще две от популярните лица на Църквата привлякоха вниманието с противоположните си позиции по този въпрос: нужна ли е Църквата в политиката и светското управление или не? Отец Боян Саръев, наречен “родопския покръстител” беше на крачка от това, да поеме предизвикателството и да се хвърли в предизборната надпревара за кметското място в Кърджали – сигурно най-любопитното място за предстоящите и засягащи все по-малко хора местни избори пре октомври. В тази почти възрожденска авантюра неговия епархийски архиерей митрополит Николай зае строго канонична и безкомпромисна позиция и обяви, че няма да благослови участието на отец Боян Саръев в изборите през октомври. Той не приема замяна на църковните с политически или други ценности. И отец Боян Саръев се подчини на владиката си и се отказа от кметската надпревара наесен след изявлението на своя митрополит.

„Свещеникът е воин Христов и неговото служение не е посветено на осигуряване земното добруване на човека.“ Сигурно в постъпката на отец Боян има амбиция. Той, като всеки човек си е позволил да има политически пристрастия и дори заблуди. Може би дори е романтично неговото втурване в политиката, защото той говори за България с апломб и може да убеди всеки, че е патриот.

Примери за духовници, навлезли в политиката в нашата история има много. От времето на светия покръстител, който, приел монашество се връща при държавните дела, за да опази християнството в своята страна. Монах е бил и цар Симеон Първи, който впоследствие поема управлението на младата християнска държава. Свети Евтимий Патриарх Търновски също за кратко, в най-страшните дни на Търново е начело на българската държава. А колко много духовници са се борели за свободата по време на турското иго! Достатъчно е да споменем йеродякон Игнатий – Левски. Всички духовни лица, които са ни известни от историята са били личности. Такива, каквито днес са толкова малко и в Църквата, и в държавата.

Личност е човекът, запазил същността и самобитността на своята душа, оцелял при възможността да бъде като всички. Личността винаги се е откроявала в старото и новото време и колко е жалко, че днес почти я няма, че в съвремието нямаме примери и вдъхновения, водачи и високи идеали.
Църквата е в състояние да отгледа личности. Църквата затова е Църква – за да ги създаде и опази. Но времето и обикновеното битие, което обезличава и разчовечава символите и светостта и на добрите намерения е истинското предизвикателство и битка за всеки. От тази битка един от хиляди излиза чист и се опазва. Може би затова пловдивският митрополит прецени “да предпази” своя свещенослужител от съблазните на безличното и бутафорно българско политическо пространство. Да го предпази и от добрите му намерения дори, може би воден от поговорката, че пътят към ада е заслан именно с тях…

“България се турцизира” – смята отец Боян. Според него това са проблемите, в които потъва Кърджали и страната и те са много по-сериозни и дълбоки, отколкото ние отстрани можем да видим.

Точно по български можем да поспорим дали мотивите на отеца са прагматични или е воден от идеализъм. Дали ще бъде толкова дълбоко разминаването му с духовните му задължения, ако поеме по пътя на политиката и се опитва да я съвмести със свещеническото си служение. Но отец Боян послуша митрополита си и не погази каноните. Все пак, той наблегна върху духовни и етнически проблеми, погазени свободи и обезличаващата ни апатия. Дали чуваме проблемите, когато те не са точно в нашия дом, а при съседите наблизо и дали търсим християнски решения за тях?

Все пак, не се случва всеки ден да чуваме някой да мечтае на глас как иска България и родния му край отново да се християнизират. Някой още да вярва, че духовно възраждане в застаряваща и несъбудена страна е възможно…

Не е случайно това, че в държавата и в Църквата нямаме достатъчно ярки и харизматични личности. Нали всеки съвършен дар идва от Бога, а ако и Църквата няма с какво да ни увлече, няма с кого да ни поведе, тогава – в тежки времена живеем! Остава ни опората на Онзи, Който е пазил България в дни на тежки изпитания и страдания и Който чрез тях е връщал българите при Себе Си.