Как за пръв път празнувах Деня на християнското семейство

През 1971 година ония от Политбюро решиха да преименуват родопските помаци. И до днес не знам кому пречеха имената на тези хора. Пък и самите хора. Отглеждаха си те тютюна. Беряха го в тъмните зори на ХХ век. Ръцете им ставаха кафяви и люти от никотиновия сок, та докато вървеше прибирането и низането на реколтата по каменливите чак до бяло нивици, те ядяха все горчивия хляб на своето съществуване.

За зла врага точно в този момен бойните тръби на Българската Народна Армия бяха призовали под червените петолъчни знамена и наша скромност, която креташе с непосилно тежък гранатомет “СПГ-9”, военновременна, навярно останала от последната война стоманена каска и автомат “Калашников”из баирите на Подродопието и по строго секретна заповед се зъбеше на отстоящите на десетина километри капиталисти в лицето на Н-ската турска дивизия. Няколкостотин осемнадесет годишни момчета софиянчета деряхме гърла с песента “Изправи се гора от стомана,/ насочете се бойни дула./Насочете се с гневна закана,/към врага който готви война./”. Ей такива глупости на търкалета пеехме! Макар да знаехме, че никаква война не готвеше капитализмът, който си живееше скромно и сито живота на 10 километра от нашите морни и мокри гърбове, огънати под тежките убийствени железа и знамена с червени, настървени петолъчки. Турските селяни на поглед разстояние също си беряха тютюна, гледаха си добитъка, молеха се в джамиите си и си пиеха мастиката не по-малко сериозно, от нашите байчовци и лели, с които често бяха и кръвни роднини. Само дето от тях никой не искаше под окото на автомта да си избират нови славяногласни имена и да клеймят американските агресори във Виетнам, Гранада или да защитават жените от градчето Грийнъм Конан, ако не бъркам периода на стеклите се все дивотийни събития.

В оня късен и наистина южен ноември нас, остриганите до кожа войници ни стовариха от цивилни камиони с милиционерски номера край селцето Жълтуша, което според строго секретната пак справка на ВКР-то, я имаше пряко сила три хиляди жители, я нямаше. Набутаха ни бойни и халостни патрони, херметично затворени консерви с продоволствието “Русенско варено”, тенекия с лютеница и пакет вестници “Народна армия” с хигиенни цели и някакъв полупиян и полуизбръснат агент на Държавна сигурност ни закле да си отваряме очите на осем и да не даваме пиле да прехвръкне зад чертите на окупираното от собствената му войска българско село. После агентът изплю тлъста зелена лига, изпсува ни вулгарно, щото сме били нефелни софиянци, интелегенти и копелета гадни и замина нанякъде. В двете огромни палатки се настани нашият взвод от наистина софийски интелегенти и копелета гадни и се заозъртахме откъде могат да дохвърчат онези пилета, дето според заповедта на кадесара трябваше да не хвърчат. И така цяла неделя.

Насо, Жоро, Жак, Ели Майер, Агопа и “фазана” Гелето се приготвихме за бойни подвизи. Във военната орнитология фазанът бе ни птица, ни офицер, а старшина-школник също на срочна служба, който изпълняваше длъжността взводен командир. Имаше и още момчета разбира се, но на тях не споменавам имената нарочно и поради обясними причини, щото те се оказаха или големи катили, или измекяри, като че ли бяха раждани в самата гербова зала на Кремъл, а вместо от майките си, бяха сукали мляко от гърдите на съветския героичен маршал Гречко. Като измина седмицата, а ние се осмърдяхме на кучета, порове, гьон и оръжейната смазка гой, някой явно все пак нормален офицер издаде заповед половината от нас да идат в селото на баня. Щото можеше някоя козя шуга така да превземе непобедимата българска армия и отделно взетия Арденски боен високо-планински полк, та да станем за резил в целия Варшавски единен договор. И в очите на вечно шпиониращия ни, но добре соаниран Пентагон. Срамна работа…

В шест часа в неделята измекярите се затътриха към селцето Жълтуша, където зад местната фурна имаше някакво подобие на походна баня, а ние, гореспоменатите абдали останахме да стоим и бдим в името на мира и пролетарския интернационализъм. И въпреки най-строгите заповеди, викове, крясъци командирски и пролетарски псувни, ние, вместо да стоим и бдим, както си е по устав, се излегнахме увити във вмирисаните на пушек тютюн и русенско варено и риба “Копърка” шинели; всеки блееше по своята си звезда или по своите си далечни, но все пак цивилни спомени и размисли. Както беше писал съветският писател-мошеник и лауреат на Сталинска и на Ленинска награда едновременно Иля Еренбург.

Тогава се появи семейството. Той на катър, с подбръснати мустаци, черно таке, което в онези времена минаваше за земестник-фес. Облечен в прани избелели дочени работни дрехи и заметнал вълнено черно и дъхащо убийствено на нафталин сако. Пред него, почти на гривата на катърчето седеше полузаспало и дремещо русо, синеоко ангелоподобно момиченце, а зад тях с цедилка на гръб, шалвари и забулена в бял яшмак с дребни парета по краищата му ситнеше жената. В прерамената домотъкана цедилка спеше отметнало ръчици второ русоляво хлапе, по-ситно от онова полегналото върху гривата на катърчето. Като ни видяха, жената стреснато изхлипа, очите й загледаха уплашени и тутакси плътно прикри лицето и с кърпата, и с дланите си, а златокосите ангелчета се ококориха и аха да ревнат от страх, когато таткото изръмжа нещо на турски – хем строго повелително, хем нежно.

Спряха. Ние станахме и по устав насочихме пушкалата… Няма сцена… Като у писателя Гогол. Бай Либас си каза първом името, извади си паспорта и като огледа пагоните ни, се обърна към Гелето, “фазана”, в който правилно бе разпознал и началника, и най-готиния и неплашлив защитник на Родината сред нас. Гелето с поглед само ни накара да смъкнем дулата, за да не плашим децата и кадъната, и да се поотдръпнем. После си заговориха нещо с Либас, оня му предложи цигара. Гелето я взе, тури я в сгъвката на кепето си и тихо и най-спокойно им разреши да напуснат отцепения район. Да напуснат очертанията на демаркационната линия, която правеше от селото Жълтуша окупирана територия. После им помаха с ръка. Настана спокойствие едно… Те четиримата тихо и ситно продължиха и се скриха из есенния букак.

Не попитахме нищо Гелето. После той даде цигарата на Насо, който бе най-закъсалият пушач сред нас и повече на себе си, отколкото за пред нас каза: Християни хора, тръгнали на църква, за децата днес това било комай задължително. Някакъв празник на Света Богородица бил… Та на малките обезателно и за първи път трябвало днес да им чете нещо свещеникът от близкия, но не дотам близък градец. Такъв бил църковният закон. Той, Либас, бащата де, няма да вземе да ни лъже, нали видяхте и децата. Те май доста се поуплашиха от мутрите ни, а? Кой ще вземе с две малки момиченца да тръгне да минава обсадата, ако наистина не е нужно? Пък може и нещо заради здравето на децата да е? Знам ли? Не ги разбирам тия работи… Тя баба ми рано си отиде, нямаше кой да ме научи. Някой от вас не знае ли тоя пусти закон ли, канон ли, как се казваше това..? Знам, рече еврейчето Жак, който наистина всичко знаеше. Въведение на света Богородица в храма. Така се казва по вашему. По-християнски де. Ех, да ви… таковам в православните скотове, както е рекъл поетът. Да ви имам и безпросветното ви православие… Довърши ни Жак. Ама, те нали са, такова, помаци? – пулеше се Насо и се давеше в лютия дим на домашния тютюн, който дърпаше от цигарата като за последно. Е, това е де, помаци, ама си тачат старата вяра. Затова и ги има още из Родопите. На тях това не им е първото покръстване. Жак наистина знаеше повече от нас, затова носеше и очила и за това офицерите открито си го мразеха. Та той си беше вечен мияч на офицерската тоалетна.

Мислехме, че всичко е минало и си е останало тайна и че след банята ще можем да ударим и по бира в хоремага до хлебарницата. Ама не ни било писано. Гелето, фазана, понеже беше полу-офицер, го викнаха вече изкъпан настрана и там на спокойствие му свалиха колана с кобура барабар. После го вкараха в една джипка, която пък го закара в полка. После арест, съд и после – прас, шест месеца дисцип. На останалите тъпи и гадни софийски копелета ни лепнаха по 10 денонощия арест. Отдъхнахме си…

След години разбрах, че името на селото Жълтуша, значело “жълто момиче”, съвсем като косите на двете дребосъчета които носеха Либас и Кадрие, жена му.

И това мина… Гелето две години след дисципа издуха в Италия, после в Америка. Жак и другото еврейче се изселиха след казармата в Израел, а аз след седем години се върнах в този район, вече като учител. Тогава и научих името на Кадрие. Всяка неделя се срещахме с цялото й семейство в църквата на градчето, където единствено имаше христянски храм в онези безпросветни години. Децата-ангелчета си останаха все такива красавици и рано се ожениха. Кумувах на едната. В църква. Тогава младоженците носеха някакви убийствени съветски имена. После пак си върнаха тюркските. Но си останаха православни. Каниха ме за кръстник, но не отидох. Мисля, че беше през 1989-та, по време на “голямата Живкова екскурзия” наречена възродителен процес. Да, за това не отидох. Но и те не отидоха в Турция.

И сега, точно в навечерието срещу деня на Православното семейство обаче си задавам въпроса: кой беше този етнически толерантен офицер-чиновник, който вкара анадолските телесериалки в България? На онези моите хора от Жълтуша едва ли им трябват тези “проникновени киноразкази”. Макар че знае ли човек. Бог единствено знае… И слава Богу, че е така. Щото остане ли всичко до нас човеците, по-добре много неща да не си спомняме!