Как така обичаме Бога, а ближния – не

След тоновете изписани съчинения за уникалния етнически модел, дойде времето за изпитание на нашата християнска съвест, като приложим на практика толерантността си към хора от друг етнос, повечето – от друга религия.

Припомням, че ние, българите, също сме били гонени и сме имали бежанци от няколко войни, а Православната църква и нашите предци са спасили еврейските си събратя и са дали подслон на арменските „изгнаници клети“. Като християнка ще напомня, че „добрият самарянин“ също е бил инородец и иноверец.

Това са факти, които изключват всякакви спорове. Но достатъчни ли са те, за да обединят държавната политика и общественото мнение? Напротив – не си спомням толкова разнопосочни и противоречиви коментари и мнения, толкова недалновидни кухи изказвания от екрана и толкова популистки егоцентрични изявления. Като прибавим сериозните анализи на професионалистите, понятната социална загриженост за бедните и логичната тревога от религиозен тероризъм на утвърдените познавачи по темата, се очертава напълно неясна картина, сякаш лишена от всякаква надежда за общи действия и гражданско съгласие.

Къде се корени причината за това?

Мнозина биха я открили в недалновидната политика на правителството, което се „радва“ на невиждан досега процент недоверие. Страната ни е поляризирана и политическите пристрастия провокират липсата на лична позиция. Явното религиозно невежество, пречупено през кривото огледало на някои медии, създава за едни мрачния образ на потенциалния терорист с оръжие, втъкнато дори в бебешките пелени, а други са умилени от лика на нещастни майки с невръстни дечица, благодарни дори на къшей хлебец.

Къде е истината? Какъв трябва да е подходът на обикновения човек, който е едновременно макрокосмос и микрокосмос по думите на Блез Паскал?

На първо място е необходимо внимателно вслушване в анализите на доказаните експерти, които ясно и коректно отразяват сегашната ситуация, вниквайки в причините за хаоса относно възприемането на сирийската катастрофа.

Тези анализи поставят няколко въпроса…
Кои са съпрузите на жените, които с децата си очакват така желания статут на бежанци, което им дава закрила?
Не е ли странна уникалната ситуация, че сме единствената страна, която дислоцира най-голяма част от бежанците в столицата си? Има ли сред тях такива, които са с радикални идеи?

Една от най-важните особености на ситуацията в България се корени в съвременните отношения и историческата й връзка с нейната съседка Турция. Турската външна политика спрямо държавите, били под отоманско иго, не е анализирана достатъчно. Трябва ли да позволяваме на чужда държава, която се стреми към възраждане на модела на Отоманската империя, да фалшифицира историята? Не граничи ли това с агресия и не означава ли родоотстъпничество от наша страна?

Спорната политика на Турция спрямо България – облекчено преминаване през границата на нелегални имигранти с неясен произход и цели, логично поражда тревоги.

За абстрактния хуманизъм и общочовешката любов

И така, има опасност от износ на религиозен екстремизъм, България е в икономически колапс (така беше и преди бежанската вълна), а общественото мнение е поляризирано. Най-сетне е добре да разберем, че животът ни трябва да се промени. Но за да разсечем кълбото от етнически, политически и икономически проблеми, което бежанската вълна дооплита, е необходима промяна в ума и в сърцата.

Колцина българи биха признали, че се самоопределят като християни по-скоро формално… Наблюдава се една наглед невидима подмяна на духовното с душевното. Подмяна, която, макар и постепенно, пагубно обгръща човека. Това може да се нарече и подмолно противоборство с Църквата, защото Бог се оказва просто една отвлечена идея, някакво видоизменение на представата за общочовешката любов. И „сирийската бомба“ го доказа.

Лесно е да се говори за съпричастност към страданията на хората, когато войната се води далеч от нашата територия. Хора в непознати страни гладуват и умират, а информацията по медиите отразява човешкото страдание под формата на суха статистика или рейтингови картини на кръв, насилие и отсечени глави.

Лесно е да демонстрираш скръб към съдбата на бедните деца по целия свят, трудно е, когато видиш сълзите в очите на едно-единствено дете, което стои пред теб.
Достатъчни ли са кухите лозунги от парламентарната трибуна или пък досадният евфемизъм „борба за световен мир“, наизустено и постоянно изричан от претендентките на безсмислените конкурси за миски? И изразяват ли тези наизустени мантри смисъла на човешкото достойнство? Не, разбира се, защото насоката на търсенето на неговия източник е сбъркана – към абстрактния хуманизъм, вместо към Бога.

Бог не се гневи, изразът е антропоморфичен, но чрез него Божието слово ни показва, че Божията благодат не може да се задържи в такава атмосфера, в такива души. Нужно е умът да възстанови своето нормално състояние, да се върне на своето място – при Иисус Христос. Когато волята е „отворена“ за страданията (не само личните), тогава умът е по-подготвен да разбере и да утвърждава християнското разбиране, че има и смърт, и болест, и печал, но не поради сътворяването им от Бога, а заради допускането им от Него като резултат от нашата човешка безпорядъчност.

Достоевските „сълзи на едно дете“ наистина не могат да изкупят щастието на цял свят, но за това изкупване става дума не с оглед към Божията любов и справедливост, а с оглед към човешката престъпност, която е вмъкнала греха, проклятието и смъртта в битието.

Присвоената справедливост

Наистина, велико нещо е да се промени начинът, по който мислим, да се отдалечим от светската справедливост и да влезем в Божията справедливост, където Бог действа по съвсем друг начин, като Баща, Който иска да спаси всички хора.
Ние обаче действаме като човеци, които имат своята си справедливост, например:

Справедливо е за нас бежанците да бяха приютени в други държави („Защо пък мюсюлмани точно в бедна християнска България?!“).

Справедливо е да искаме огромни помощи от Европейския съюз („Не виждат ли колко сме гостоприемни, при все че сме толкова бедни?!“).

Справедливо е да се възмущаваме, когато бежанците изхвърлиха тонове дрехи, защото имат нужда от лекарства и бебешки пелени („Колко хора дариха от сърце, те пък ги хвърлят на боклука, какви неблагодарници!“).

Справедливо е да бъдем равнодушни към ужасните условия на живот, които предлагаме („Колко семейства живеят по-зле и от бежанците, някои дори нямат покрив над главата си!“).

Справедливо е кметове да афишират готовност за преустройство на негодни сгради по чисто комерсиални причини („Ще грабнем парички от държавата и ще си стегнем руините.“).

Справедливо е да роптаем срещу готовността на православни манастири да подслонят хората, които бягат от войната и търсят подслон за себе си и за децата си („Нито един манастир не отвори врати за бездомни и бедни българи!“).

Справедливо е да искаме пренасочване на помощите към бедните българи („Нашите пенсионери и роми живеят по-зле, дайте им на тях!“).

Справедливо е да роптаем срещу безплатната медицинска помощ за бежанците („Ето, на нас ни съдират кожите, за нас лекарства няма, на всичкото отгоре взимат от нашите осигуровки“!)…

Ние искаме, ние протестираме, ние роптаем, ние се страхуваме, дайте на нас… Хуманизмът издига както естествените достойнства на човека, така и идеята за безгрешността на неговата природа. Както знаем обаче, една етика, която е без Бога, губи своята основа и се превръща в добре спазван етикет, а хуманизъм, в чийто център е човешката гордост, се превръща в егоизъм.

Следователно в такава наша си, човешка справедливост няма нито разбиране за смирение, нито порив към милосърдие.

Най-хубавата лудост

Харесвам думите на архим. Андрей (Конанос), че християните разполагат с антитела и, струва ми се, те са ни особено нужни днес.

Трудно е да живеем в света и той да не ни пленява. Възможно е обаче, ако се оставим на най-хубавата лудост, което не означава да бъдем безумни, а богобезумни, тоест безумни за Бога. Тази любов към Бога е единственият начин да запазим ума и сърцето си чисти в това толкова нечестиво време.

И ако твърдим, че обичаме Бога, можем ли да не обичаме ближния си?…