Калокагатия

Изразът на лицето им свидетелствува против тях
Книга на пророк Исая, 3:9

Възлюбени в Бога братя и сестри, не се шегувам. Пожелавам ви лицата ви да светят. Идеята на старите гърци е проста – трябва да има синхрон между формата и съдържанието, между външността човешка и характера, както е външно красив Ахил, така е и смел, има единство и монолитност в образа му. А Терсит, дето се разбунтувал против началниците и войната, е показан като външно уродлив и вътрешно страхлив. Не знам за другите читатели, но на мен герои като Терсит са ми по-симпатични отколкото тия като Ахил. На тяхна страна съм. Древните нещо са се объркали в посланията, объркването продължава и до днес.

Но в смисъла на калокагатията не са се объркали. Съответствието и единството на формата и съдържанието не е само измислица, това е извод, до който са стигнали с времето, опитът им е показал, че който слуша чалга, той и външно погрознява; че който страда от кифленски модни тенденции, заприличва на кифла и в лицето, а силиконките с кратки имена колкото и да се докарват, каквито и фризури да праскат, могат да се понравят единствено на хората без вкус, тоест на своята целева група, извън нея нямат шансове, но те и не подозират, че има нещо извън нея.

Виждате ли дупките по улиците? Особено след зимата, когато студът е изкарал наяве кражбите на парите за достатъчно качествен асфалт. А виждате ли дупките в душите на хората? Особено след двайсет и пет годишната зима, една протяжна и блудкава зима, без сняг, само сивота, мъгла и мизерия. И ако дупката на улицата я закърпваме и запълваме с подръчни материали, оная в душата с какво да я запълним? Със слама? С алкохол, суеверие, отчаяние? Или с друга мания, друг порок? Това са ни пълнежите.

Кой изкопа тия ями и дълбоки трапища в сърцата ни? Безбожната покварена система, скрита зад маската на човеколюбието? Зад политически коректния език на съвремието, чрез който се лъже толкова удобно. Само еснафените, заблудените и покварените не разбират, че се води битка. Лют бой. Тези еснафи с добри заплатки, тези заблудени и объркани създания, които не знаят къде е горе и къде долу, тези покварени от дяволското разнообразие консуматори ще се изсмеят или учудят на това твърдение, но злото вече е толкова силно, такава скорост и мощ е набрало, че те са паднали просто жертва по пътя му и не разполагат с драйвери в хард диска си, за да видят голямата картинка. Те делят епохите, наричат онази предишната с думата „комунизъм“, а тази днешната с думата „демокрация“. Те не схващат, че тази днешната е естествен продължител на предишната, че и двете са замислени, планирани и изпълнени от едни и същи изпълнители в световен мащаб и доста гротескно и дебелооко на наша територия. И двете са демонични в същността си, не човеколюбиви.

Режисьорите на злото владеят света. Те постепенно напълниха клоаките, наречени градове, със свои роби. Отнеха единия от стълбовете ни, земята ни, селото. Извадиха ни от там. Заместиха със сурогати и вярата ни в Христос. По хоризонтала долу си нямаме село, по вертикала горе си нямаме Бог, без ориентир сме в пространството и се реем и лутаме без надежда и спокойствие. Във вихъра неутешим издърпахме с въжета и лостове ада на земята. Битката за душите ще бъде спечелена от онези, злодеите. Но само битката, не цялата война. Не става дума за идеологии, няма война между идеите, става дума за духа, има война за духа и душите. Светия Дух, един от ипостасите на Бога, чрез който Той е вътре у нас, в телата ни, е нападан постоянно и упорито от оная безлична мрачна, не, не мрачна, а кошмарна сила, която се храни с душите човешки, която ги гълта като бонбони, която ти предлага земна власт и богатства, а в замяна е нужно да й се поклониш и с това да се присъединиш към нейната армия, армията на Антихриста.

Няма вече време. Няма мърдане. Злото е озверяло и вече иска кръв. Ускорява процеса и за жалост ще станем свидетели на развръзката в земния си път. Казвам за жалост, защото си мечтаех за спокоен живот на тая планета и за спокоен живот на двете ми деца. Друго е писано, няма да има спокойствие. Злото вече прекалено явно и открито ни заявява какви са му плановете. Времената от „1984“ и „Лудия Макс“ настъпват. Със страшна сила. Имаме ли на какво да разчитаме, можем да устоим на зверствата? Вие си отговорете. Онези, изброените невярващи, няма какво да си отговорят и диалогът с тях е безпредметен. Те виждат света като някакво място, изпълнено с разнообразие и възможности. Но светът не е такъв. За съжаление е чернобял. Заблуждаващото многообразие има за цел да разсейва. Силата на дявола е в това привидно многообразие, той не подбира средствата за въздействие, многотията е неговото блато, в което демонстрира силата си, докато пътечката на праведността е тясна, стръмна и трудна за изкачване. Как да устоиш? Може ли всеки да устои? Ако не е от необратимо заблудените, всеки има шансовете да спаси това, което му е останало, душата си. За нея е битката, пак повтарям. Тая постановка хич не е банална, както ще си рече някой. Всичко друго могат да ни го вземат насила. Но душата не. За нея си трябва лично съгласие, така сме създадени, със свободна воля. И това е съществена част от играта – сам лично да пожелаеш да се присъединиш към Антихриста. Ако човек не е положил все още клетва пред тъмните сили с техния девиз за „свобода, равенство, братство“, и в техните мрачни организации, с която клетва заявява преклонението си пред противника на Христос, ако не си е сложил подписа под договора с дявола, не е загубен и покаянието все още е възможно. А възможно ли е покаяние, възможно е и спасение.

Забелязали сте, сигурен съм, как с времето върху лицето на човека се отбелязва, отпечатва, врязва най-честата му емоция. Веселите хора имат бръчици около очите от смеха и усмивките, вечно навъсените стават едни деформирани и изкривени, заприличват на картофи, ъгълчетата на устите им все надолу висят, а самите устни изтъняват и изчезват. Формата следва съдържанието. То управлява, вътрешното управлява външното. Количествените натрупвания на тайни ритуали и демону служене, на завист и отмъстителност, на отчаяние и жестокост водят до качествени изменения в лицето човешко.

Не, Бай Ганьо, не са всички маскари по характер, а просто членуват в едни и същи клубове, и са давали клетва да служат на един и същи господар, познай кой е той. На злодеите сега им трябва достатъчно голям конфликт, достатъчно мотивирани хора, а какво по-достатъчно от скарването на два близки народа, на две близки страни, изпробвано беше със сърби и хървати, системата работи безотказно. Сега следва по-големият конфликт, за да могат накрая според плана си да дойдат злодеите и да предложат всеобщ мир, да купят човечеството на едро.

Православният свят е крепост. Въоръжават се да я нападнат. Ще си рече някой, че този Фенерски съвсем е изперкал, че вече му се привиждат врагове навсякъде, но всичко, което говоря, е минало през ума ми и пред очите ми, не само че съм го осмислил, но и съм го преживял, усетил съм в своя живот лично как онези потайните с мрачните лица се опитват да ме привлекат на тяхна страна, изкушаваха ме, но мога ли да се поклоня на друг освен на Христос, Светия Дух и Бог Отец, триединния Бог? Не са познали. Връщам лентата назад и разбирам от далечината на времето колко са последователни, колко са вездесъщи, как са проникнали във всяко кътче и преследват целта си. Навсякъде са. Не се шегувам. Някой ден ще поискат и от теб да заявиш волята си. Без заобикалки. Сега можеш да ми се присмиваш, колкото ти тегли сърцето.

На страната на Терсит съм, защото той е част от „унижените и оскърбените“, от слабите, от малките. Древните също са служели на демоните, на които продължават онези с мрачните лица да служат и днес. Има приемственост при тях. И по лицата ще ги различите. Пожелавам ви вашите да светят. В една душа, когато няма катран, когато няма съмнение, лъст, гордост, тайнственост, отчаяние, завист, тя свети. И по естествен път и лицето просветва. Заблестява. Виждал съм такива хора. Сещате ли се за стиха на онзи мрачен поет „булото на срам и грях не ще го хвърлят върху тях…“ – върху тях, върху очите на момичето. Това було го сваляме и засияваме. Звучи лесно, но е свързано с усилия. С напрежение и труд, но радостен труд.

„Всичко у човека трябва да бъде прекрасно“ – а това кой го беше изрекъл, че вече съм забравил?