Катастрофата

А в отговор – така позната,
всебългарската тишина.
И тъмнина, и тъмнина
в дълбочините на душата.

Иван Методиев

Особена е тая всебългарска тишина. Шумна и припряна, истерична на моменти и празна, празна до бездънност.

Връхлетя поредната българска трагедия – жестоката катастрофа в Бяла. „А в отговор” … в отговор пак се хванахме за думите. Та да ни се стори и да си повярваме, че сме запушили с тях пробойната в така насъщното ни чувство за житейска сигурност. Да се скрием, да се изгубим между тях, та да не ни попита някой „ти какво направи”. Да не ни остане време да помислим – „да не би и аз да имам вина“…

Всичко, което се случи дотук, всички министри на мястото на събитието, президент с празни коментари, дипломатически и недипломатически писма и прочие мерки, които трябва да ни убедят, че като общество правим всичко възможно в случая, са все част от тази тишина. Защото нито едно от тях не води в истинската посока на чуждата болка, нито пък в посоката на правилните въпроси.

Страшно беше да се гледа как безпомощна журналистика раздипля предълги „репортажи”, в които един след друг „експертите” повтарят две информации – че хората са паднали и загинали и че не се знае защо е станало така. Пострадали се бореха за живота си, една майка агонизираше от дни в коридорите на Русенската болница и на Пирогов, без да знае ще живее ли детето й; хората погребваха мъртвите си и плачеха, кметът преглъщаше сълзи пред камерите на големите телевизии. А журналистите говореха ли, говореха… Големите телевизии питаха ли питаха – едно и също („Здравей, Х, какво е положението?… Благодаря ти Х, ще се включим след малко… Та какво е сега пък положението?…). И така – часове, дни. Тишина.

„И тъмнина, и тъмнина в дълбочините на душата.”

Намериха се хора да пишат и въпроси към Бога. „Защо все по празниците тези трагедии?”. Но правилните въпроси са към нас, не към Бога; и да заболи, поне ще почувстваме че сме живи – защото понякога не ни личи. Намериха се и хора да отговарят – че това е, за да осъзнаем, че живеем в грях. Да се обърнем към себе си, да видим какво заслужаваме… Някой написа във форума на Православие България, че трябва другите да се поучат от бедата на неколцина, за да не ги сполети и тях същото. „Божието правосъдие тегне над всекиго от нас. Никой не знае кога ще го застигне.”… Има, обаче, и друга гледна точка:

От началото на годината по пътищата на България са загинали 1000 човека! Това прави близо шестдесет пъти по осемнадесет нелепи смърти. Шестдесет трагедии като тази в Бяла… Как реагира обществото ни на това? Какво направихме досега, до Бяла, за да спрат тези убийства?

Как подкрепихме ранените, близките на тези хиляда загинали? Защо шестдесет пъти не беше обявен национален траур? Защо президентът и министърът на вътрешните работи шестдесет пъти не направиха изявления по тази продължавана трагедия? Защо шестдесет пъти медиите не излъчваха денонощни репортажи за трагедията в семействата на загиналите?… Бих попитала дори – защо хиляда пъти не направихме това? Понеже един човек е „целият свят” за тези, които го обичат… Защо хиляда пъти не бяхме съпричастни, уплашени, загрижени и отговорни?

Всевишният ли е виновен за това? Той ли режисира разрушителния и саморазрушителен живот, който водим? И ако по Божие допускане наистина някога трагедията на ежедневието ни се възпламени за малко – по-силно, по-ярко, та да я забележим – трябва ли да мислим, че Бог е автор на това зло? Независимо дали си го обясняваме с назидателна или дори със спасителна цел?

Ние правим живота си такъв, какъвто е. Ние сме отговорни за всичко, което става наоколо. Всяка наша стъпка се чува на небето, но ние я правим тук.

Сред многото думи върху трагедията, чух две изречения: Едното е на кмета на Бяла, който каза буквално през сълзи: „След като спрем да плачем за мъртвите, трябва да поговорим за живите. Да поговорим как да спрем това …”

И Бойко Борисов, който беше цитиран така: „ Вместо скръбни физиономии, министрите да правят магистрали…” На първи прочит звучи цинично. Но поне звучи.

Поне се опитва да разруши отвътре тази безплодна, многословна тишина. И да каже, че ако всеки върши според силите си това, което му е дадено да върши, и живее така, че на другите да е малко по-добре, животът ни ще бъде различен. И ще стане по-светло за всички. Не само по празниците.