Кога сме свободни

Днес добрият тон изисква да се говори критично за църковната йерархия. Един повей на свободомислие се усеща, най-вече през медийната вентилация, който носи забравени спомени за априлската линия на Партията и духа на перестройката. За поколенията, които не ги помнят и не са ги учили, най-повърхностно ще обясня. При тези две политически явления различните процеси на преструктуриране, напреженията и боричканията в ръководството на управляващата комунистическа партия водят до раздвижване на въздуха сред управлявания народ, което последният взема за вятър на промяната и му се радва.

Връзката с това историческо минало може да се проследи през въпроса „защо“. Защо точно сега и точно по този начин се освободихме и “оздравяхме”, защо така внезапно заговорихме и загряхме – направо изчервихме – светските медии ние, църковната общност в България? Какво ни спираше например вчера или миналата година, или преди пет години така да правим? Да сме така безцеремонно правдиви и нетърпими и “да си кажем кривиците”? Да не би да беше забранено да се говори истината и да се изобличават пороците в църквата, а сега тази забрана да е отпаднала? Не. Не беше забранено. Не го правехме не защото не ги знаехме, а защото не бяхме свободни; не сме свободни и сега. А защо говорим сега? Защото сега има скандал. Сега се намери кой да подхвърля порнографски клипове и криминални сюжети на медиите. Сега станаха видими през медиите някакви църковни “лобита” и митрополити със собствен дневен ред, появиха се боричкания, от които прехвърчат искри, а ние им се радваме, като ги вземаме за други едни светлини.

Излиза, че освобождението в църквата дойде чрез медиите. Но дали това освобождение чакахме? “Ще познаете истината и истината ще ви направи свободни” – гласи Евангелието. Често този стих се цитира като оправдание на апетита ни за пикантни разкрития. Сякаш познаването на истината се свежда до това, да разберем кой какви грехове има, за да се освободим от него. В християнството обаче въпросът за истината не е въпрос за фактите. За християнския човек истината е Христос, а свободата е свобода от собствените греховни наклонности и вътрешни заблуди. Тази свобода ако имахме, не само бихме видели по-добре фактите, но и не бихме се колебали нито дали да говорим преди, нито какво да кажем сега. Нещо повече – тази свобода дава далеч по-широка перспектива за разговор, отколкото църковните скандали. Дава най-накрая и възможността да спрем да говорим за скандалите и да заговорим за това, което наистина е важно. Защото до момента го пропускаме. Сериозните въпроси пред църквата стоят непокътнати, както и причините, довели до последните морални сътресения. Молитвите и решимостта на хората от Варна може и да пренаписаха действието на един отблъскващ сценарий, но този сценарий има и други части. Не е добре да оставаме заложници в църковно-политически битки, които се водят през медиите. Но не е добре и волята ни за църковна промяна да затихне със затихването на медийните провокации. Добре е да търсим решения на проблемите, които доведоха до тук. А за целта трябва да останем трезви.

Защо няма смисъл да говорим за скандалите? Защото има, както казва Еклесиастът, “време да раздираш, и време да съшиваш; време да мълчиш, и време да говориш”. Проблемите в църквата започнаха да се раздират сами – от износване. Сега е време да видим какво можем да съшием. Ако преди бяхме говорили по-честно, по-навреме и по-сериозно, може би сега нямаше да бъдем сконфузени зрители на това, как пред цяла България се размахва мръсно бельо и човешка глупотия с етикета “православна църква”. Но понеже не говорихме, днес сме свидетели на това. Затова и въпросът на днешния ден е по-скоро как да не преиграем реакцията си. Да не прекалим с празното говорене, което повтаря очевидното и нагнетява единствено омерзение. Това е въпрос за мярката на възмущението, на обвинението и на гнева. В крайна сметка е въпрос за свободата ни да спрем там, където тези чувства натежават и се израждат в истерия, осъждане и омраза, за да ни повлекат надолу. Този въпрос е личен и може да се прочете така: как да не загубим собственото си достойнство, докато се занимаваме с чуждото.

Има една статия за достойнството на християнството и недостойнството на християните – на руския религиозен философ Николай Бердяев, която ми идва наум по повод журналистическите занимания с морала в църквата. Авторът описва такова явление: наблюдавайки пороците на християните, хората извън църквата получават лъжливо чувство за превъзходство и грешното впечатление, че техният морал и мирогледна система са по-правилно поставени, по-съответни на човешката природа, по-верни, отколкото християнските. Лицемерното християнско благочестие отключва претенцията на светското общество да превъзхожда морално християнството и да го съди за несъответствията между идеалите, които проповядва и живота на морално круширалите си представители. Която претенция е друг вид лицемерие, понеже върхът на това да си приличен светски човек е едва началото на християнския морал или, както пише Бердяев, “за низостта на християните се съди по висотата на християнството, по несъответствието им спрямо тази висота“. Казано по друг начин – да си гей в света е повод за парад, докато да си гей в църквата – за всенародна ярост. А става дума за едно и също – за хора от плът и кръв и за техните немощи.

„Гневете се, но не грешете”, съветва апостол Павел. В епицентъра на подобни епични скандали тази препоръка изглежда неприложима, но аз мисля, че е обратното – тъкмо в тези случаи тя е особено важна. Скандалът не може да бъде част от църковното пространство, независимо от какво е предизвикан. А ние трябва да останем в това пространство, ако искаме да говорим и да решаваме проблемите, които стоят пред църквата. Трябва да запазим самообладание и достойнство – и нашето собствено, и това на падналия пред нас човек. Във вихъра на скандала подвигът е по-скоро в това, да останем трезви и способни на великодушие и прошка. А докрай казано – на любов. Ако сме честни, днес на никой не му се говори за любов. Но това е християнството. Не е лесно, но и никой не е обещавал да бъде. Каквото и друго да правим, ако не сме в този дух, не сме в истината. Което значи, че губим достойнството си и заедно с него – правото да съдим за чуждото достойнство.

– Как Ти казваш: свободни ще станете?
Иисус им отговори:

– Ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни.

(срв. Иоан 8: 32 -36)