Между подвига и безразсъдството

Между подвига и безразсъдството има тънка граница, очертана от въпроса за мотивите. Защо – защо човек решава да постъпи както постъпва. Защо избира да рискува, да страда, да търпи, защо пренебрегва себе си, защо е готов да изгуби всичко – не само удобството си или признанието на околните, но дори живота си.  Отговорът не зависи от обстоятелствата, а от това, което е вътре в човека.

Думата „подвиг“ означава движение нагоре. Превъзхождане на естественото ни състояние. Връх на християнския подвиг е светостта. А най-краткият път до светостта е мъченичеството.

Отговорът на въпроса „защо“, чрез който Църквата разпознава своите мъченици и ги почита като светии, е любовта. Мъченичеството е саможертва от любов към Бога и ближните; защото любовта към Бога е невъзможна без любовта към човека, както Сам Христос е учил. Любовта е причината, смисълът и изпълнението на мъченическия подвиг. Християнството не е идеология, а живот в Бога. Затова и подвигът в Христос не е борба за идеи, а за хора.

Християнският подвиг не е само спомен от миналото, а се осъществява в живота на Църквата във всяко време, при всички исторически обстоятелства, и днес. По своя смисъл той винаги е същият, както Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки. (Евр. 13:8). И въпросът на всяко време и всички обстоятелства е този – към кого гледаме, в чие име се подвизаваме – в Христовото или в нашето собствено. Защо избираме да постъпим по един или друг начин, и има ли в този наш избор любов. Отговорът има значение, защото „…да предам и тялото си на изгаряне, щом любов нямам, нищо ме не ползва“ предупреждава апостолът.