Морбидно

Харесва ми да се изразявам с примери. От малки си растем със своите навици. Те са ни създадени от родителите ни. Когато родителите ни си отидат от този свят, ние ще им отпечатаме некролози за първи път – скръбна вест, което си е в реда на нещата. Ще разлепим некролозите на разрешени и забранени места в нашия град. След една година ще отпечатаме нови некролози – тъжен помен. Няма проблеми, такива сме и няма за какво да спорим със своята същност. За да уверим себе си и другите, че помним още и никак не сме забравили предците си. Искаме да убедим най-вече хората в това, за себе си всеки знае колко и как помни, мисли и сънува, но другите, другите и техните мнения са важни. Да не би другите да си кажат, че тоя е голям тъпак, не отбелязва годишнината от смъртта на близките си. Въздействащи морбидно – така веднъж нарече некролозите ни един чужденец.

Ще минат двайсет години и ние ще отпечатаме и разлепим в малко по-малък тираж третия времеви жанр в некрологията – възпоменание. Не отричам и не осъждам тази традиция, тя си е факт, констатирам го. Така констатират и други хора по други въпроси, но техните противници не разполагат с умерена лексика в речниците си, знаят само и единствено да осъждат. За паметниците говоря. Този не иска да си спомня – гад безочлив, продажна твар, дьонме и безродник. А аз искам да си спомням, всичко си спомням, до ден днешен сънувам разговори с баба, която напусна тоя свят през 1992. Обичам да си спомням и записвам спомените си. Правя си словесни паметници. За да ги четат децата ми. Паметта е важна за създаването на основа, на опора.

Но тая памет си е нещо лично, нещо мое, съкровено. И ние вместо да потърсим себе си, да потърсим ядката си, корена си като души човешки, като нещо свръхестествено, като нещо по-голямо от целия свят, се хлъзгаме отгоре, опитваме се да компенсираме загубите от ударите, които ни нанася на дребно съвремието, като строим все по-грамадни и все по-странни паметници. То това съвремие е доста разнообразно в похватите си. Удря ни на толкова много нива, че ако не ни пази Господ, задължително пропадаме. А понякога се заинатяваме и пропадаме по своя воля…

Не коментирам конкретния измислен скандал, защото не ми се обсъждат злободневки. Чрез паметниците и циганските проблеми властта отклони вниманието на обществото от истинските обществени проблеми. Не ми се разсъждава и на философско ниво – какви сме българите и защо сме такива. На безумната тълпа никога никой не е могъл да угоди, само едни психопати като Ленин са се опитвали да го правят. Значи ми остана едно единствено направление, в което да насоча ума си. Каква е крайната цел на явленията?

В мексиканската култура култът към смъртта е застъпен много изразително, има популярен фестивал на смъртта, в деня на смъртта на гроба на починалия близък се пуска любимата му музика, приятелите му се веселят, в Мексико се продават като сувенири малки надгробни паметничета, захарни симпатични черепчета… Опитали са се да се сприятелят със смъртта. Този култ съществува в цяла Латинска Америка. Донесен е от католиците при тях, после културата се е смесила с местната до известна степен. С „мементо мори“ са се поздравявали не в православните, а в католическите манастири. Ако на смъртта се погледне от тази гледна точка, че тя е неизбежна и е добре да я помним, за да живеем според Христовите закони, поздравът си е съвсем намясто. Но ако става дума за любов към смъртта, тогава отиваме на противоположната позиция.

Този израз „любов към смъртта“ не си го измислих. Ако на някого му се занимава, по думите „любов към смъртта масони“ в търсачката на първи позиции излизат два текста, в които е обяснено какво се иска от всеки, който е решил да става част от тайна окултна и „езотерична“ организация, в която се допускат само избрани и препоръчани лица, и е затворена за „профаните“ от простолюдието. Иска се първо да вярва в Бог – независимо от конфесията. След това са изредени разни други съвсем благовидни изисквания за братство, чест, жертвоготовност и доброта, а съвсем в края е добавено така леко и неангажиращо точно това – любов към смъртта.

Символът на вярата завършва с думите „чакам живот в бъдещия век“, в бъдещото време, което не знаем какво точно ще представлява, нямаме съзнанието за нещо толкова чудесно, но така казваме – че искаме да живеем вечно. Живот вечен е най-висшата ни цел. Пътят към него е удивително труден, но и Създателят не ни натоварва с по-тежък кръст от този, който можем да понесем. Хората в началото били безсмъртни. От тогава ни е останало това усещане, че ще живеем винаги и така си и живеем. Като попревалим годинките, като се доближим до старостта, ни става вече ясно, че тялото ще си отиде. Има една такава тъга у старите хора. Те знаят, че вече няма да бъдат силни и здрави, енергични и ентусиазирани. Те знаят, че съвсем скоро душата им няма да бъде вече в земното си жилище, в опаковката си. Какви ли не цинични сентенции съм слушал по тази тема… Хора, които не подозират, че душата е предназначена за вечен живот.

Хора, чиито некролози ще бъдат залепени по табла и диреци. И моят некролог ще бъде изложен на улицата. И твоят също. От какво друго може да ни е повече страх? От нищо друго не ме е така страх, както от тази мисъл. Тя ме ужасява. Неусетното преминаване на дните ми ме ужасява. В „Не тъгувай“ на Георгий Данелия един от героите свиква приятелите си приживе, за да отбележи с тях свой помен, защото знае, че си отива. И ги кани за последно да поседят, да пийнат, да пеят грузинските си мъжки песни в негова чест, сякаш е вече мъртъв. Нямаме по-голямо желание, по-голям копнеж, по-силен порив от този животът ни никога да не свършва. Животът е най-висша и най-ценна ценност, непоносимо по-висша от всички останали ценности, всъщност не и съвсем ценност, а основно наше предназначение, ние не се раждаме, за да умрем. В никакъв случай! Ние се раждаме, за да живеем. И мечтата ни животът да не свършва е съвсем постижима.

И точно това дразни най-много противника на живота. Този, който мрази живота. Той ни кара и нас да обичаме тленното, да унищожаваме тялото си по всевъзможни начини чрез неблагоразумен живот, отрови от всякакъв порядък, душевен и телесен, да оскверняваме това тяло ежедневно с грехове, с татуировки, с най-разнообразни експерименти. Тялото и душата са едно. Увреждаме ли едното, увреждаме и другото. И постижимостта на безсмъртието е най-противното нещо на врага на живота, на злото, което има много имена. Всеки миг, всеки час, по всички начини, а те са безброй, той ни кара да се отречем от живота, да намразим живота, да пожелаем сами смъртта. Злодеят се храни с нашата смърт, триумфира при нашата смърт.

Христос побеждава смъртта. И ние можем да го направим. Удивлявам се обаче колко много хора съзнателно не искат това нещо, вече са убедени, че не могат да го направят, не вярват, че могат и като гневна реакция се впускат стремглаво към смъртта.

Това са важните неща. Истински важните. А паметниците и некролозите са само засилване на култа към смъртта, налаган ни от разни поднебесни сили. Човешкият ни живот не може да е само една подигравка на естеството с нас. Не можем със съзнанието си да приемем нещо по-малко от вечност. Разбирате ме, нали, не е толкова странно? Не бива да се примиряваме с по-малко. Никакво примирение. Война е това, а не мир. Воюване със себе си.