Москва и Константинопол не вярват на сълзи

Едва ли проблемите в Сурожката епархия на РПЦ биха ни засегнали особено силно – нито сме енориаши на РПЦ, нито живеем на Британските острови, където се намира въпросният диоцез. Но това, което е тревожно в цялата история, е, че конфликтът между двете големи средища на православния свят – Вселенската патриаршия и Москва – се разраства от година на година и става все по-тежък и болезнен.

Отдавна не е тайна, че отношенията между тях не са приятелски. Те се караха за църквите в Естония и Украйна, за руските енории във Франция. Може би не всички знаят, че в един момент през 90-те отношенията се бяха изострили дотолкова, че патриарсите на двете Църкви бяха престанали да се споменават един друг на литургия. Стигна се дотам, че по време на протеклата наскоро асамблея на ССЦ в Порто Алегре делегациите на Москва и Константинопол не участваха в общи богослужения – сякаш не изповядват една и съща вяра. И като имаме предвид, че това са Църквите с най-голямо влияние в православния свят – Константинопол е негов традиционен лидер през вековете и център на гръкоезичната му половина, Москва е лидер на най-голямата православна Църква в света и авторитет за славянската му половина – можем да кажем само: горко на православното християнство! Неговото единство се раздира на части.

Събитията в Сурожка епархия отново наляха масло в огъня и раздухаха конфликта, който впрочем никога не е преставал да тлее. Всяка от страните се смята за права, всяка сочи апостолски правила и канони, които според нея обосновават правото й и поразяват противника. Не съм специалист по канонично право и не се наемам да отсъдя за валидността на техните аргументи. Единственото, което мога да кажа, е, че от чисто човешка гледна точка действията на Константинопол не изглеждат кристални. Да приемеш чужд клирик, без да си се допитал до неговата Църква, и да му възложиш да управлява част от паството на тази Църква – това едва ли може да се смята за мила, добросърдечна постъпка. Все едно един ден при мен да дойде разсърдено момчето на съседите, да ми каже, че е скарало с родителите си и да ме помоли да го осиновя – и аз не само да изпълня желанието му, без да съм казал дори и една дума на родителите му, но и да му поръчам да доведе и своите братя и сестри.

Разбира се, аналогията е условна. Могат да възразят, че в този случай родителите са били лоши. Тук вече можем само да вдигнем ръце – трудно ни е от далечна България да съдим дали РПЦ управлява добре или зле своята Сурожка епархия. Все пак самият факт, че е назначила за глава на една руска епархия местен човек, етнически англичанин – епископ Василий (Базил) Осбърн (Basil Osborne), говори, че тя едва ли се е изявявала в ролята на строг, раздаващ шамари родител. Дори и самият владика Базил не го твърди. От неговите изявления може да се заключи единствено, че той обвинява за всичко епископ Иларион Алфеев – той бил човекът с болни амбиции, който скарал сурожци с тяхната патриаршия.

Интересно съждение! Богословите знаят много добре това име – епископ Иларион Алфеев. За небогословите ще кажа, че това е една от изгряващите богословски надежди на Руската църква, а може би и на целия православен свят. Съвсем наскоро държах в ръцете си книгата му за св. Григорий Богослов – едно фундаментално изследване за великия православен светител. И това е само малка част от това, което е написал. Той е познавач на древните езици, на светоотеческата традиция. Нещо повече, през последните години епископ Иларион започна да се оформя и като църковен деец и дипломат от първостепенна величина. Той председателстваше делегацията на РПЦ на асамблеята в Порто Алегре; той вече няколко години представлява Руската църква в отношенията й с Ватикана и Европейския съюз – и го прави блестящо. Мнението му се чува на Запад. Сравнен с него, Негово блаженство Базил Осбърн изглежда твърде скромно, да не кажем незабележимо. Никой не е чувал досега нищо за него, било то добро или лошо, не е държал в ръка негова статия, книга. Ще рискувам да кажа, че славата на епископ Базил се дължи единствено и само на сурожкия скандал.

Какво не са успели да поделят Иларион Алфеев и Базил Осбърн? Епископ Иларион беше назначен в началото на 2000-те години за викарий на митрополит Антоний Сурожки (заедно с епископ Базил) по изричното настояване и молба на митрополит Антоний и въпреки желанието на руския патриарх Алексий и председателя на Външния отдел на Московската патриаршия митрополит Кирил, които са искали да задържат блестящия млад богослов на разположение на Синода. Очевидно покойният митрополит Антоний е виждал в него своя потенциален приемник и продължител на своето дело. Но това явно съвсем не се е нравело на епископ Базил. Епископ Иларион твърди, че е бил изолиран и тормозен от групата на епископ Базил. Последният, напротив, твърди, че епископ Иларион е плетял интриги срещу епархията и него. Така или иначе, в края на краищата измъченият епископ Иларион е махнал с ръка и си е заминал от Сурожката епархия.

Освен всичко друго, ставащото в Сурож е и трагична разправа с делото на митрополит Антоний Сурожки – име, добре познато на целия православен свят. Митрополит Антоний създаде Сурожката епархия на РПЦ от нищото през 60-те години на отминалия век. И през най-черните години, когато Руската църква беше буквално смазана под ботуша на съветския атеизъм, той оставаше неин верен син, беше поборник и рицар тъкмо на руската традиция, на руското православие. И сега, след неговата смърт, когато Руската църква най-после е освободена и се възражда, откъсват делото на неговия живот – Сурожката епархия – от тялото на Църквата, на която той беше посветил живота си. Трагично.

… Така или иначе, войната между двете столици на православния свят продължава да се разгаря и трябва, както изглежда, да очакваме нови развития, нови епохални „сражения” в нея. Скоро ще се събере руският Синод, който сигурно ще заклейми действията на Константинопол. Последният очевидно няма да му остане длъжен. И така нататък, и така нататък – към пропастта. Към разкола.

Дай Боже това да не стане. Отговорността на архиереите пред Бога и хората за единството на Православието е огромна. Надявам се, че те помнят за това.

Да се надяваме, че въпреки поговорката, Москва и Константинопол ще повярват най-сетне на сълзите на целия православен свят и ще сложат край на гибелната си вражда, която заплашва да разкъса единното стадо Христово. „Царство, което се разделя, запустява”, казва Спасителят. Това е.