„Най-добрият татко“

Заглавието е в кавички, защото е цитат. Надпис върху тениски, които се продават по сергиите за десетина лева. Купуваш си такава тениска и се превръщаш автоматично в това, което е написано върху нея. Няма нужда от други напъни и старания, от разни скрупули и предразсъдъци. Декларацията е заявена, пиарът е излъчен, а какво му е на човека вътре в сърцето си знае само той. Добър татко ли е, не е ли – няма как да разберем, с какъвто и надпис да се закичи. Само дето това банално пиарстване вече е основен метод за решаване на всякакви лични проблеми. Докарваш го на външни белези, тураш знаменца и светлинки и смяташ, че работата е свършена. Ама не е. Защото за да си убеден, че си добър татко, трябва поне децата ти да са пораснали и да са ти го казали лично на теб в личен разговор.

И понеже сега, точно в това размазващо лятно време не ми е до локуми, навлизам смело в конкретиката, като ви разкажа накратко филма, който гледах онзи ден. Английско съвременно кино. Цялото действие се развива в един нов автомобил, пред камерите е само и единствено човекът, който управлява автомобила. Вечер, след края на работното време той си тръгва у дома. Но на един светофар спира на червено и се пречупва. Замисля се, отзад му свирят, светофарът е зелен, но той не помръдва. И изведнъж вместо да поеме наляво по първоначален план, дава десен мигач и завива надясно. Кара си човекът и си говори по автомобилното хендсфрий, постоянно се обажда на някого или на него му се обаждат – съпругата, синът, шефът, подчиненият и още една жена, към която се е запътил. Тя ще ражда неговото дете в болницата на друг град. Преди време случайно са се срещнали, той е сериозен и стабилен, никога не е изневерявал на съпругата си до този миг, но нещо бил на кеф, бил на градус също така и хоп, белята станала. Беля понякога наричат живота. А според едно изключително оригинално, но твърде жалко определение животът бил смъртоносна болест, предавана по полов път…

И така, човекът вместо да се прибере у тях, където го очакват семейният уют, футболен мач по телевизията със синовете, наденички и бира, красивата му усмихната жена, взе решение да си поеме отговорността, да отиде при онази случайна самотница, влязла в болница за преждевременно раждане с усложнения. Защото не иска детето да се роди без бащино име, без фамилията на баща си като обикновено копеле, каквото самият той е бил – говори с духа на баща си в огледалото за задно виждане, представя си го, че е там и му казва, че той – Айвън Лок, няма да постъпи като него, няма да остави нещата така, ще бъде мъж и ще си изсърба цялата попара докрай. Ще поправи грешката, а после ще се върне в гнездото си.

И по телефона, докато хвърчи по магистралата, той за съвсем кратко време губи целия си свят – уволниха го от работата му, защото рано сутринта предстои важна задача, на която той няма да присъства, съпругата му е съкрушена, не може да повярва какво й се случва, накрая му съобщава, че това е краят и че той повече си няма семейство. Главният герой е сразен. Принципен, честен, вярващ, че по правилния начин може да поправи която и да е грешка, да ремонтира всяка една повреда както в професионалния си, така и в личния си живот, той е изправен на финала пред неразрешим проблем. Но не прави обратен завой. Продължава към болницата. Не обича другата жена, не изпитва чувства към нея, срещнали са се само веднъж и нищо не ги обвързва емоционално. Иска другите да са силни колкото него, иска съпругата му да намери сили за прошка. Но тя му отговаря – разликата между „само веднъж“ и „никога“ е от небето до земята.

Кой е прав и как трябва да постъпи човек в такава ситуация? Животът не е филм, в живота има всякакви ситуации, вие, дето четете сега, също сте се оплитали, пропадали, сблъсквали сте се с такива стени, няма начин, понякога е толкова сложно, че не може дори да се преразкаже. Но ще ми е интересно да видя резултатите от една такава анкета – правилно ли постъпва героят? Когато отговаряме на тоя въпрос, кое ще ни е приоритет? Истината или семейството? Не ми е интересно да коментирам самия филм, интересен ми е проблемът. Филмът си е английски, тоест не е в духа на Православието, макар двете думи да не са антоними. Посланието е, че човек трябва да си носи отговорността за постъпките. За това спор няма, но е прекалено плитко.

За да се научиш да живееш, трябва да живееш. Не казвам, че трябва да извършиш всички грехове, за да се научиш да не ги повтаряш, мнозина притежават мъдрост, която не им позволява да сгрешат, но още повече са слабите, които се поддават. И тогава какво – съдим ли ги? Виновни са и заслужават да останат без семейство, така ли? Я по-полека, ако може. По-фино и по-нежно се налага да подходим. Човекът е толкова чуплив, така крехък, че всяко грубо движение, ще го строши. Той сам трябва да изгради себе си, за да стане силен и корав. Уважавам избора на героя – да отиде на раждането на своето дете, каквото и да му струва това. Но лично аз бих предпочел да се завърне у дома си. Да се моли Бог да му помогне за разрешаване на проблема, но да се върне и да скрие от съпругата си и синовете си тази горчива истина. Така той би ги запазил – би запазил своята жена, би запазил своите двама обични сина, би им спестил толкова болка и такива големи душевни рани, че според мен това е милостивият и верен начин. Нека страда той, нека си носи страданието, нека му е тежко, криво, мъчно, непоносимо, черно, нека се изгуби, нека се разпадне от недоумение и безизходица, но да ги пожали тях.

В православния вариант на филма героят изчаква времето и Божията любов да го излекуват. Стига до покаянието, разкаянието, до душевната си кота нула и почва да строи камъче по камъче отново отначало своята душа. Но само своята. А неговите близки са запазени и непокътнати, синовете израстват, без да го обвиняват, че ги е изоставил, жена му продължава да вярва в силата на характера му. И така трябва. Това лично страдание никой не може да ти го отнеме. То не е цената за живота ти, твоят живот не е „гориво за щастието“ на децата ти, страданието си е твое, радвай му се, то е радост.

В съвременния ни свят е много актуален въпросът за „личното щастие“. Хората много държат на личното си щастие, само дето го дирят на невъобразими места. И понеже личното им щастие често е в разрез с ония, семейните ценности, те се ядосват, че трябва да се жертват, за да са щастливи децата им. Че тях вълците ги яли, само и само дечицата да са добре, това значи да бъдеш гориво за щастието на другите. Само дето тая жертва се възприема в оня отвратителен пиарски стил, плоско и едностранчиво, безмозъчно и безсърдечно. Че какво по-голямо щастие от това да се пожертвам?

Най-много се дразня на мрънкането, не обичам да слушам мрънкане и не мога да разбера мрънкачите. И съм един от ония привърженици на тъпото изречение, че на днешните младежи им липсва казармата, за да ги научи да стискат зъби и да преодоляват препятствия. Сега те се развеждат на първото препъване. Сега статистиките показват, че браковете нищо не означават. Мрън-мрън, тя не ме разбира, не съм щастлив с нея, не мога да бъда себе си, ограничава ме и така нататък простотии.

А съпружество означава съ-впрегнатост, двамата с твоята любима се впрягате в талигата и почвате да си я теглите, тя се пълни по пътя с разни неща, дотежава, ама има ли по-голяма радост от тая да теглиш заедно с човека, когото обичаш, с когото сте едно цяло, и дори да ви омръзне по някое време, и дори да стане зверски трудно, нещата отзад са си ваши, вие си ги товарите… Гледайте повечето да са добрите, вътре да са дечицата, да има веселие и очите ви да виждат красиви неща и тогава няма да усетите пътя, и ще ви е леко, и Господ по-тежък кръст отколкото можете да мъкнете няма да ви прати. Бъдете сигурни в това. Мъкнете си го и не мрънкайте.

Снимка: фондация „Елизабет Костова“