На колене в Сионската горница

Помещението се намира на втория етаж в Цитаделата на Давид. Гробът на светия цар е долу в недрата на сградата и земята. На приземния етаж тече служба на ортодоксалните евреи. Туристът може да надникне, но за целта трябва да сложи кипа на главата си. Тук е имало и джамия. Изобщо, още едно място в Йерусалим, което е поело браздите и на трите аврамически религии.

Оглеждам с горещ трепет хладния камък на тази просторна соба и туристите със слушалки, притихнали сред екскурзоводските разкази на различни езици – през няколко метра има гъсто капсулирани групички с по една саможива дама с ветрило и микрофон. Чува се странен микс от английски, руски, френски, италиански, сръбски и гръцки. Мене ми става малко нещо смешно от това и на свой ред заговарям на български към спътниците си:

– Виждате ли някъде огнени езици?

А после… После деликатно ме нападна още една възможна метафоричност или пък откровение. Дадох си ясна сметка, че това място тук е образ на целия наш живот като християни. Тук, на Тайната вечеря, Христос установява спасителното тайнство на Причастието. Тук по-късно Светият Дух слиза върху тях и от прости и нерешителни рибари и митари, ги преобразява в мъдри и смели благовестници по света. Тук е Началото на Църквата – Тяло Христово и общение със Светия Дух. Всъщност тук е нейната същност. В известен смисъл Сионската горница е нашето християнско сърце. Още – тъмна стаичка, олтар, храм, спасителен кораб, а защо не и Небесното Царство… В Сионската горница ние сме причастни на Христа, роден от Отца, и осветени от Духа-Утешител, изпратен от Сина и изхождащ от Отца. В Сионската горница – без значение дали е хол в „Манастирски ливади“, мазе в пловдивския“Кършияка“, на Мачу Пикчу, или пък минутите, в които се молим за любим човек – та там (ТУК!) ние сме със Светата Троица.

***

Петдесетница мина. Венец на празничното богослужение са коленопреклонните молитви. Докато се прибирах от храма с орехови листа в ръка, се замислих за падането на колене в контекста на нашата вяра. Има нещо едновременно непосредствено и тайнствено в този акт. Има благодатно противоречие – това е принизяването, което въздига.

Преди да се въцърковя и съвсем в началото ми беше странно, признавам. Виждах хора, които коленичат нееднократно още с влизането си в храма, пред иконите направо опираха чела в пода, стояха така в някакво необяснимо благоговение. Ставаше ми неудобно и отклонявах поглед. Дистанцирах се от това фанатично отношение, някак чуждо ми беше то. Не ми беше по силите, не ми беше по мярата. И си излизах тревожен…

Няколко години по-късно ми се струва, че процесът на повярването има видимо изражение в промените в стойката на тялото по време на служба. От вирнатия нос, когато уж си мислим, че гледаме Разпятието в иконостаса, а всъщност си носим егото от света и то чак опира в брадичката ни, през “Преклонете главите си пред Господа”, след това приведеният и притихнал корпус на “Тебе поем” и докосващите земята ръце, когато се покланяме на единосъщната и неразделна Троица, към ето вече колениченето на “Отче Наш” и чак до пълното отдаване и ПОВЯРВАНЕ пред изнесения Кръст на Разпети петък, или пък пред някой от светиите според случая, пред Богородица, разбира се, въобще в тъмната ни стаичка, в Сионската горница – нашия живот – както вече казахме.

Молитвата ни често пъти не е редовна, но кой не е изпитвал радостта от спонтанното, по никое време, коленопреклонно общение с Бога!? Мой приятел ми разказа как преди години, тъкмо повярвал и въцърковил се, всекидневно в дома си в чужбина имал частни ученици, на които преподавал английски. Едва изчаквал да свърши урокът, преди да дойде следващият ученик, падал на земята в гореща молитва. Ей така – между масата, канапето, столовете и стърчащите от ръба тетрадки и учебници. На всички ни се случва. Някога, някъде – в СИОНСКАТА ГОРНИЦА – ние се молим на колене.

И още една простичка, но някак поучителна история. Друг приятел беше започнал да се оплаква, че много го болят коленете. Беше се кръстил и въцърковил скоро. Постоянно се молеше коленичил. Виждах това в храма, знаех от домашните му, че и вкъщи се моли така и прави много земни поклони. Знаех, че това е причината. Тези движения бяха нещо ново за него и ставите му реагираха. Не след дълго обаче ми сподели, че коленете му вече са претръпнали и болката е изчезнала. “Остана само радостта, брат ми!”, казваше, а на моите полуизречени догадки отговаряше с “Православието се разбира на колене, да знаеш!” Подозирах, че е така и гледах да взимам пример от него. Разсъждавах: даа, в началото коленичим в ступор и ненадейно връхлетяла и неосмислена любов по Бога, на студената твърд, на камъка, без меко килимче, без чердже, без дървен постамент с червен плюш… В началото боли, защото досега тия колене сме ги ползвали в придвижване към някакви себични химери. По тоя път сме носили не кръста, а идола на собствените си заблуди. Но отсега нататък те ще ни трябват за покаяние. Ще ни служат за служба…

И вярно, болката изчезва и остава само радостта. Така се каем и така получаваме прошка – коленичили под свещеническия епитрахил.

Преди години за кратко минах и през разните източни учения. Една от трансцеденталните медитации, една от йогите. Не помня коя точно, все пак неистини – безброй. Всъщност отидох само на една откриваща (разбира се, безплатна) лекция. Там освен всичко друго, заговориха и за някакъв бележит гуру, който се придвижва на четири крака или направо пълзи. Същият май по-късно дойде (допълзя) и до България. Та човечецът, Господ здраве да му дава, твърдеше, че най-голямата грешка на човека била, че се е изправил еволюционно. Че трябвало да бъдем дори не отново като маймуните, а, казваше той, като крокодилите и алигаторите. Да бъдем земноводни, защото във водата и земята сме намирали всичко нужно за себе си.

Сякаш можем да се съгласим с него с една известна уговорка. Ние, християните, също сме близо до земята – снизяваме се и коленичим на нея в молитва, защото знаем, че там има не само полезни минерални соли, но преди всичко защото вярваме, че в земята има НЕБЕ. Това ни е обещано и на това се уповаваме. Това стои под колената ни. Да не забравяме, че когато Христос слиза да благовести в ада, сатаната очаква още веднъж пръст, но вижда тъкмо Небе.

Така й ще застанем пред Господа един ден – ще Му се поклоним, паднали на колене с покаяние, надежда и любов; с дух и с истина. А дотогава и всъщност всякога ни остава да правим същото в Сионската горница – времепространството на нашия живот.