Поезия за събуждане

По случай Деня на будителите се организирахме с колегите учители и отидохме на екскурзия. Празникът в началото е замислен като целокупно и общобългарско почитание към най-българския светец Иван Рилски. Но за да стане разминаването в душите на хората по-умело, за да се отдели населението от смисъла на християнските празници, се прави онзи номер с календара и в момента само църковните хора отбелязват дните 11 май и 19 октомври като празници, за останалите това са обикновени дати. Едно санжè са ни направили с тоя календар, духовно санжè. Тоя термин е от репертоара на бандитите по Магурата и гарата за една измама, подменяха пари и ограбваха жертвата, която ги наблюдаваше много внимателно в ръцете и въпреки това не виждаше кога точно, в кой момент я мамят. Много ловко. Жертвата разбираше по-късно, когато от бандюгите нямаше ни вест, ни кост. Така и виновните за подмяната на празниците също са неизвестни днес, но не са по-различни по мислене от най-примитивните бандити, поради което и ползвам тая съпоставителна лексика.

Пристигнахме в Огняново, като пътьом минахме през Пещера съвсем за кратко и покрай Батак, без да спираме. Най-обикновено пътешествие. Сутринта на първи ноември моите колеги се качиха на автобуса и отпрашиха накъм Мелник и Петрич. Но моите планове бяха други, не обичам да ми организират времето и бях намислил да се срещна с личния си будител. Затова останах, те да си ходят, където ги влече. Няма да злословя сега, не ми отива да се присмивам на преклонението на някои от суеверните си колежки пред оная „енергия“, излъчваща се някъде там из местността Рупите или около къщата на най-известната врачка. Толкова целебни извори посетиха, че натрупаха благодат връз благодат… Както се казва.

(Чудел съм се, казвали са ми свещеници, не бива да осъждам дори най-слабата проява на интерес към духовното, към църквата, била тя и заблудена, и объркана. Но от друга страна суеверните не стават верни, въпросът опира и до интелекта. Обърквам се. Някога предците ни не са блестeли с интелект, а вярата им е била чиста, без примеси. Прекалено е отъпяваща днешната ни злобна епоха.)

Енергия на тоя свят има навсякъде. А най-много енергия има там, където хората са енергични. Но думичката е неподходяща, все едно говорим за електроцентрали, точното название на чудото е „дух“, то вече е леко одъвкано и компрометирано в ушите на моите колеги. Нищо. Аз ползвам думите заради тях самите, не заради хората, които си ги представят. И поради тая причина реших да потърся духа на друго място. И знаех, че ще го намеря.

Слънчев и топъл ден в западните склонове на Родопите, отсреща стърчат върховете на Пирин. Застанах в началото на Огняново и вдигнах палец. Съседното село се казва Марчево, следващото е Гърмен, между тях няма разстояние. До разклона за Лещен в Марчево са някакви си четири километра, можех да ги мина и пеша, но за всеки случай вдигах палец.

И след като за пет минути минаха две коли и не ми спряха, махнах към една каруца. От един поглед мога да позная става ли човек или не става. За диалог и комуникация. Циганинът беше слаб, с едни хитри и усмихнати очи, очи на преживял много и спокоен човек. Добри. Провикнах се дали ще ме хвърли донякъде. Той спря и се метнах до него. Седя си аз така, опънал нозе над стреките, задаваме си някакви въпроси кой откъде е, той ми се оправдава, че си имал форд транзит, но в момента бил счупен и затова е с коня, но скоро щели да го оправят. Оказа се, че циганинът знае къде е Бяла Слатина и къде е Средец, назова по име и селата из любимия ми Северозапад, бил шофьор някога и си пообикалял. С това ме впечатли повече, отколкото с оправданията, че имал микробус, сякаш притежанието на кон е нещо срамно. Самият кон си тегли в лек тръс, от време на време забавя, за да изпусне газове срещу лицата ни, после пръхти, пръски от слюнките му се лепят по главите ни, и отново продължава да си бяга и да изпълнява конските си задължения раболепно и достойно. Пълна идилия. Можех да пътувам така още доста километри, около земното кълбо дори, но пътищата ни се разделяха и аз му благодарих и поех по разклона за село Лещен.

Изкачих една височина около стотина метра и седнах на припек да изям парче хляб. Бях си натъпкал устата, а в далечината се зададе огромно лъскаво беемве. Без грам надеждица вдигнах палеца на дясната ръка. И беемвето закова до мен. Бързо мушнах комата хляб в джоба на якето, преглътнах едро несдъвкания залък като прегладнял пуяк и казах „Добър ден. За Лещен съм.“ Метнах се вътре. И се зачудих дали все още смърдя на кон. Трийсетинагодишен пич, сериозен и мълчалив, но не темерут. Заговори ме пръв, после разбрах, че познава селото, където отивах, и ме посъветва къде да ида, какво да разгледам.

Но аз знаех къде отивам. При своя личен будител. Беше почнал да ме буди, още когато бях на 26. Във Велико Търново, където сам той е учил. Тогава харесвах за един кратък период дори стиховете на Недялко Йорданов и Стефан Цанев. За около година ги надживях и преодолях. Все пак не всеки римува Ванечка с баничка. И не всеки говори на любовта… Да не остарявала, моля ви се. Коя любов, поете? Както и да е. Стиховете на моя личен будител обаче и до днес ме вълнуват. Подозирам завинаги ще ми въздействат така. Слънцето продължаваше да си блести лековато, навън беше не повече от 7 градуса. А аз заслизах по пътеката от портичката към галерията с плахи и леки стъпки. Не знаех къде отивам и какво да очаквам. Мислех си – скрил се е. Няма го от толкова време никъде в така наречения „обществен живот“. И след като се е скрил, сигурно е някой темерут, който не иска да го безпокоят. Но бях решен да му похлопам на вратата. И да застана мълчаливо пред него.

Той обаче си е там. Тук. Никъде не се е крил. Никога не се е крил. Не е отшелник, не се е отрекъл от света, нито е заел поза на велик мъдрец. Просто е избрал този топъл и най-възторжен начин да преживее своя собствен живот. Посреща лично всеки един гостенин на своята галерия. В нея ще намерите много книги, негови и на приятели. Картините на съпругата му са по стените. А през двата огромни панорамни прозореца вътре влизат самите онези заснежени върхове на Пирин, за да ви разхладят.

Когато стигнах бавно края на пътеката, той се изправи от столчето насред двора си и тръгна към мен. Попита ме защо съм сам, тук туристите идват обикновено на групи. Отговорих му, че не съм турист, а идвам с мисия.

След тая двайсетминутна среща бях като озарен. Като събуден. В Деня на будителите. Какво повече от написаното има да говорим – каза ми човекът. Написваш нещо, пускаш го в небето да лети и толкова. Няма нужда от порочно „обговаряне“ на литературата. Нито от медиен шум.

Поетът е тих. Сериозен. Спокоен. Като стиховете си. Те са християнски по същия начин като „Сталкер“ на Тарковски. Да се говори за вяра е блудкаво. Да се разказват с лекота притчи за смъртта, живота и безсмъртието е свойство само на големите поети. Всеки, който е опитал да разкаже по християнски художествен текст, се е сблъсквал с тоя камък.

ЖЕСТ

Вдигнеш ли ръка, за да погалиш,
разместваш въздуха
на цялата Вселена.

НЕЩАТА

Човекът е сляп, човекът не вижда нещата –
виждат го Те
и го викат да отиде при тях.

ПЯСЪЦИ

Минава животът в пустиня от думи…
И малко са тези, които достигат
оазиса на спасителното мълчание.

Борис Христов. Идете при него да помълчите заедно. Той ви чака в своя оазис.