Православието пред разкол?

Това, за което се говореше много през последните години и в което много хора вярваха и не вярваха, е вече на път да стане факт. Изглежда, че вселенският патриарх Вартоломей е решил да предостави автокефалия на тъй наречената Киевска патриаршия – разколническа групировка, ръководена от низвергнатото и отлъчено от църквата лице Филарет (Денисенко). Решението на Фенер предизвика възмущение в Москва. Главата на отдела за външноцърковни връзки на Московската патриаршия митрополит Иларион го нарече “вероломно и подло”. Заговори се за взаимни отлъчвания, за назряващ голям разкол в православния свят. Митрополит Лука Запорожки и Мелитополски от каноничната Украинска православна църква сравни събитията от последните дни с “великата схизма” от 1054 г., когато Източната и Западната (Римска) църква се анатемосват взаимно и се разделят за хилядолетия. Самият “патриарх” Филарет вече поиска Киево-Печерската лавра и другите големи светини на православието в Украйна; очевидно е, че след получаването на “автокефалията” гоненията срещу каноничната Украинска църква, в хода на които през последните години разколниците превзеха насила десетки храмове, а имаше и случаи на насилия и убийства на свещеници, ще се развихрят с нова сила. 

Наистина ли може да се стигне до разкол в световното православие? Трудно е да се каже. И двете страни са настроени решително и отказват диалог – ситуация, която се влошава от личните особености и личния конфликт между двамата предстоятели (Вартоломей и Кирил). Освен това в проблема се меси жестоко световната политика, превърнала православните християни в Украйна в заложници на глобалното политическо противопоставяне между Запада и Русия. Но да се върнем към двамата патриарси. В момента православният свят има късмета или нещастието да бъде доминиран от двама души, всеки от които претендира да бъде “отгоре” и да има решаващия глас в православните дела. И двамата мъже с патриаршеско було са активни, амбициозни, самолюбиви, изключително самоуверени, свикнали да решават проблемите наедро и да не дават много-много ухо на възраженията и страховете на дребните хорица под тях. И двамата държат безкомпромисно да наложат доминацията си на православните християни – Вартоломей като защитник на хилядолетните права и привилегии на Константинопол, които той се опитва да разшири още и още, а Кирил – като водач на най-голямата православна църква в света. И двамата не са политически неутрални – за огромно съжаление и нещастие на православието! – и двамата са свързани с големи световни политически централи: зад Кирил стои Кремъл, зад Вартоломей са американците. “Два остри камъка жито не мелят”, казва поговорката. С тези свои специфични особености двата “остри камъка” на православния свят го водят в момента към разцепление и вражда. Кой от тях ще “спечели”, кой ще се окаже изолиран?  Вероятно нито единият, нито другият. Всеки от тях е начело на цяла свита от приятелски, доминирани и васални църкви, които ще го подкрепят в случай на нужда. В случай на разкол и – не дай Боже – на взаимни анатеми зад Вартоломей ще застанат най-вероятно гръкоезичните или ръководени от предстоятели-гърци църкви – Еладската църква, Александрия, Йерусалим, Албания, Кипър плюс румънците и, разбира се, новосъздадената “украинска автокефалия”; зад Кирил – църквите, които игнорираха Критския събор: Българската, Грузинската, Антиохийската, Американската плюс сърбите, които имат същия проблем с разкола в Македония. 

Не искам да съм лош пророк, но нещата вече и сега са стигнали до една много опасна черта. Дори и да не се стигне до официално взаимно отлъчване между двете половини на православния свят, самият факт, че на една и съща канонична територия ще съществуват едновременно две канонични православни църкви – УПЦ и “Киевската патриаршия”, – които няма да се признават взаимно и няма да са в общение помежду си, означава разпад на каноничното пространство на световното православие. Това е гибелен сценарий за всички нас, за православните християни като цяло, не само за тези в Украйна. И е несъмнена заинтересуваността на световните политически централи от този сценарий. Православието е трън в очите за мнозина и в миналото, и сега – като се започне от комунистите и се стигне до днешните либерал-глобалисти. Още патриархът на неолиберализма Бжежински го определи като “враг № 1 след падането на комунизма”. Очевидно е, че днес в света се работи за разбиването на този “враг”. След дирижираната кампания срещу Католическата църква през последните години, когато беше прокуден консервативният папа Бенедикт XVI и хората по света бяха засипани с (истински или измислени) педофилски и всякакви други скандали, е дошъл и нашият ред. Вече сме във водовъртежа на голямата политика. За наше огромно съжаление, и самият православен свят никога не е бил вътрешно напълно свободен от политически ангажименти и влияния – и днес тези влияния се превръщат в гибелна заплаха за него. Политическата ангажираност на Московската патриаршия е очевидна; от своя страна, още от времето на Студената война, когато през 1949 г. бъдещият патриарх Атинагор е докаран в Истанбул от САЩ с личния президентски самолет на президента Труман, получава на летището турско гражданство и след 3 дни е избран за вселенски патриарх, Фенер действа изцяло в руслото на американската политика. Днес това следване на американското русло се е засилило още повече.

И някъде по средата на всичко това, между чука и наковалнята, са православните украинци.

Как се стигна до въпроса за украинската автокефалия, която днес е ябълката на раздора в православния свят? Най-яростни привърженици на автокефалията са общо взето хора, твърде чужди на вярата в Христос и православния мироглед. Украинските националисти искат автокефалия като един от атрибутите на националната независимост наред с всички други атрибути на държавността – столица, войска, знаме, герб и т.н. За тях автокефалията е венец на националното им обособяване от Русия. Пита се: трябва ли всяка независима национална държава да бъде независима и в църковно-каноническо отношение? Наистина през последните векове, особено от XVIII-XIX в. насам, тенденциите в православния свят са точно такива. Една след друга се появяват Руската, Българската, Румънската, Сръбската църква. Националното деление в православието става доминиращо. Но нали именно Фенер винаги е бил най-големият противник на национализма и националното обособяване в църквата! Известният Константинополски събор от 1872 г. е свикан тъкмо за да заклейми националния принцип в църковното устройство – тъй наречения “етнофилетизъм”. Ето определението на този събор:

“При съпоставката на принципите на племенното деление с евангелското учение и постоянния начин на действие на Църквата ние забелязахме, че то не само им е чуждо, но и съвсем противно.

Затова, приемайки с наслада заедно с нашите свети и богоносни отци божествените правила и придържайки се изцяло и непоколебимо към тези правила, изложени от всехвалните апостоли, свещени тръби на Духа и от седемте свети Вселенски събора и поместно събралите се събори за издаване на такива заповеди и от светите наши отци, постановяваме:

1. Отхвърляме и осъждаме филетизма, тоест племенните различия, националните разделения и разногласия в Христовата Църква, като нещо противно на евангелското учение и каноните на блажените наши отци, които представляват опора на Църквата и украсявайки църковното общество, го водят към Божественото благочестие.

2. Приемащите такова деление по племена и дръзващите да учредят въз основа на него племенни сборища, ние провъзгласяваме съгласно свещените канони за чужди на едната, света, съборна и апостолска Църква, тоест за схизматици”. 

Е, какво? Да разбираме ли, че сега пък Фенер е минал на страната на “дръзващите да учредят племенни сборища” и е застанал тъкмо на “етнофилетистки” позиции? Когато му е изгодно, той осъжда “делението по племена” и го анатемосва, а когато не – мята се веднага на другата страна и е готов да раздава на всички желаещи автокефалии по национален признак? Къде е логиката? 

Ще видим дали Фенер ще прояви същата внезапно разцъфнала блага етнофилетистка отстъпчивост и към малка Македония, която за разлика от Украйна не е апетитно геополитическо парче за големите световни акули и не е интересна за тях. Но да се върнем към проблемите в Киев.

Аз лично смятам, че Украйна отдавна трябваше да получи своята автокефалия. Москва отдавна трябваше да даде автокефалия – не на украинските разколници, разбира се, а на каноничната УПЦ. Нежеланието ѝ да направи това доведе цялата ситуация до днешното болезнено състояние. Но и намесата на Фенер оплита нещата още повече. Фенер се държи като слон в стъкларски магазин, той показва надменност, незачитане и неуважение към другите поместни православни църкви и най-вече към каноничната Украинска православна църква с нейните велики традиции и хилядолетни светини, която единствена има правото да представлява православния украинския народ. Зад Украинската църква може да не стоят мощни геополитически централи, но зад нея са великите киево-печерски и почаевски угодници, една хилядолетна редица от светци и непрекъсваща традиция на святост и благодат. По-голямата част от православните украинци принадлежат към каноничната УПЦ; в нея има 15 хиляди енории и повече от 200 манастира. За разлика от нея разколническите “Киевска патриаршия” и “УАПЦ” са тясно политически групировки, създадени през последните 25 години от властите, за да обслужват техните интереси. “Автокефалия”, дадена на разколниците, няма да бъде приета преди всичко от самия украински народ. Това е насилие не само над традициите и каноните на църквата, но и над съвестта на православните християни, над цялото православно църковно изпълнение. За да бъдат решенията му легитимни, Фенер трябва да действа колегиално, казано по светски начин, или съборно, казано на църковен език. Решения от такъв мащаб могат да се вземат само след консултации с цялата Вселенска църква, с всички патриарси, и с тяхното общо съгласие. В противен случай те са незаконни и нелегитимни и могат да доведат само до хаос, вражда и разкол. Именно Фенер като “пръв по чест” и пазител на единството на православния свят, за какъвто претендира да бъде той, трябва да бъде пример за братска любов и строга съборност. Ако точно тези неща липсват на “вселенския престол” и православния свят като цяло, то за какво православие можем изобщо да говорим?

Поведението на фанариотите е необяснимо, ако не го поставим в контекста на все по-засилващите се папистки претенции на тази катедра. От десетилетия, и особено по време на светителстването на патриарх Вартоломей, Фенер се опитва да наложи една по същество римокатолическа еклисиология на Православната църква – начело със себе си, разбира се, а не с папата. Ето например пресни изказвания на патриарха по време на архиерейския събор (синаксис) на Вселенската патриаршия в Истанбул на 4 септември тази година:

“За православието Вселенската патриаршия е онзи квас, който “заквасява цялото тесто” (Гал. 5:9) на Църквата и историята. Като Пръв Престол на православието Вселенската патриаршия извършва пророческо служение, проповядвайки тайната на Съборната  Църква в Христа Иисуса в целия свят и през цялото време”. 

“В началото бе Словото… В Него бе животът и животът бе светлината на човеците” (Йоан. 1:1-4). Началото на Православната Църква е Вселенската патриаршия, “в него е животът и този живот е светлината на Църквите”. Покойният митрополит Гортински и Аркадийски Кирил, възлюбен йерарх на Майката-Църква и мой приятел, бе прав, когато подчертаваше, че православието не може да съществува без Вселенската патриаршия”.

“Вселенската патриаршия… притежава каноническата юрисдикция и всички апостолски привилегии в своята отговорност не само за запазването на единството и взаимообщението на Поместните църкви, но и за целия път на православието в историята и съвременността. В това си качество Вселенският патриарх като Президент на Православното Тяло свика Светия и Велик събор в Крит през юни 2016 г.”.

“Вселенската патриаршия носи отговорност за църковния и каноническия ред, защото само той притежава каноническата привилегия, а също и молитвата и благословението на Църквата и Вселенските събори да изпълнява този върховен и изключителен дълг като грижовна Майка и Родителка на църквите. Ако Вселенската патриаршия се откаже от това задължение, то… Поместните църкви ще станат “като овци, които нямат пастир” (Мат. 9:36)” [1].

От всичко това направо губиш дар-слово. Но ако се вгледаме по-внимателно в тези бомбастични изказвания, ще видим явни заемки от римокатолически документи и дори преки папистки формулировки като тази за “Майката и Родителката на всички църкви”, което буквално повтаря папистката формула “Matrix et Radix omnium Еcclesiarum”… Вселенският патриарх е представен като “Президент на Православното Тяло” (?!) – досущ като папата, който е “Глава на Църквата, отец и учител на всички християни”… В един напълно римокатолически стил се говори за “канонически юрисдикции и апостолски привилегии” (!). С една дума, папизъм в чист вид. Но дори и папата не се е осмелявал никога да сравнява себе си с Божественото Слово, което е в началото на всяко битие (Йоан. 1). 

Не е чудно, че с такива идеи и амбиции Фенер води православието към разкол. Който се поставя над съборността, губи правата си на водач и се превръща единствено в една от враждуващите страни. 

Дай Боже страховете на милиони православни християни през тези тревожни дни да се окажат напразни. Да не дава Господ, но ако след тази криза в православния свят от двете страни се посипят обвинения в ерес (тук-там вече се появяват такива) и бъдат издадени анатеми, разколът може не само да се осъществи, но и да стане траен.

Остава ни само да се молим и да се надяваме здравият разум да се наложи и съборното начало в църквата да надделее над човешките страсти и лудите глави. 

[1] Цит. по: 

https://www.uocofusa.org/news_180901_1.html