„Празникът“ Разпети петък

Не памет за деня, а самият ден. Отскоро го разбрах за себе си. Не възпоменание, а пряко свидетелство. Не почти двехилядолетна годишнина от онзи най-важен петък след пускането на стрелата на историята, а отново и отново, всяка година – на живо от Голгота – разпъват Царя Иудейски пред очите ни, току пред стените на прочутия Йерусалим, в който и самите ние сме пристигнали от всички краища по случай старозаветната Пасха.

Много от нас вече срещнахме възкръсналия Лазар в предградията. Мнозина също вече постлахме дрехите си пред осела Му, а после последвахме Помазаника до Храма и Го видяхме как обръща масите на менячите и пейките на гълъбопородавците. Мнозина Го слушахме притихнали в дните след това и сигурно сме го почувствали и в сърцето си – тазгодишната Пасха, с която по принцип трябва да поменем спасението от стародавното ни робство, този път не ще да е като предишните.

И ето ни днес, в официалния почивен 26 април 2019 г. – събудени рано от същите петли, които стреснаха Петър. Научили бързо новините от изминалата нощ за Иисуса Назорея, когото първосвещениците нощес уличиха. Струпали се скоро след това пред преторията на Пилата, за да разберем повече. Варава пусни, крещим в тълпата едва час по-късно надумани от стареите. Или още по-лошо: през цялото време стоим отстрани безучастни (в същите дрехи, с които само преди дни постилахме пътя Му) и нищо не правим, когато и самият Пилат взима вода, измива ръцете си пред нас, а после вече с чиста съвест нарежда да бичуват Онзи, когото сами посрещнахме с Осана Сину Давидову.

Девет сутринта – разпъването на кръста, тази толкова любима на римляните технология за мъчение и унижение.

Стоим и гледаме. (По Лук. 23:35). Пълно е с народ. При всички екзекуции е така. Други спасяваше, а Себе Си не може да спаси, подиграват Му се първосвещениците и книжниците, нека слезе сега от кръста, та да видим и повярваме (Марк. 15:32), а другите хули от войниците и тълпата – към Него, към ридаещата Богородица и към притихналите Му ученици – сигурно са безчет.

И докато един след друг минаваме за здраве под плащаницата, докато цяла България пътува във всевъзможни посоки за веселите празници, Живият наш Бог виси на кръста и притиснат от собствената Си тежест, едвам успява да си поеме дъх: Отче, прости им, понеже не знаят, що правят (предполагам само най-близостоящите до Кръста са успели да Го чуят).

Междувременно, тълпата от мястото, наречено Лобно, където според преданието е погребан и самият Адам, човек по човек се разотива – всеки по своите си задачи. Разпъването е най-бавната смърт и дошлите в Йерусалим за празника нямат време за нея. Въпросът с онзи богохулник и самозванец все пак ще се разреши, това е важното, доволстват първосвещениците и забързват към Храма, за да започнат с истинското колене на агнета за тяхната си Пасха вечерта. Остават само най-верните Му и стражата. И прикованите разбойници, естествено. От едната Му страна – хулителят, от другата – покаяникът.

Дванадесет по обед. Слънцето уж е високо горе, а небето притъмнява. Вече три часа Христос доброволно стои прикован на светия Кръст, който по-късно ще наречем и Животворящ. Остават Му още толкова, общо шест. Който спазва строгия пост и тримери, сигурно и сам вече усеща поне част от жаждата Му. (Междувременно опашките в църквите са по-дълги от всякога. Ако и ние сме се наредили, взимаме си здравец и минаваме под масата, за да спазим, както се казва, традицията.)

Десета година откакто Разпети петък е официален почивен ден. (И на Деня на труда също не се работи, чудесно е ако можеш, както тази година, да слееш празниците. Та чак до Гергьовден…) Един от най-близките ни впрочем всяка минута ще предаде духа Си. Кой ще ти мисли сега за работа и кой – за почивка и празнуване? Или не ни е пък чак толкова близък?

Ето го, случи се – в деветия час по еврейски, в три следобед по нашему, изпълни се докрай времето. Земята се разтриса и храмовата завеса се раздира, за да отделим старата Пасха от новата, в която – заради Агнеца Божий – кръвните жертви вече са напълно излишни. Мнозина от нас ще го видим и сами, но колко като стотникът св. Лонгин, самият той чужд на вярата на книжниците в обещания им Месия, ще разберат наистина? Колко ще помогнат на Йосиф от Ариматея, за да снемем тялото Му? Колко ще останат, за да Го помажем със смирната и алоя, които Никодим донесе и да извършим докрай обичая преди да се свечери? Колко ще се включат в превалянето на камъка? Опелото Христово с надгробното ридание – може би най-искрената служба в целия църковен календар!

Но гредата, да погледна и моята си греда! Помня, когато бях в училище, точно преди да се разделим заради Великден, на този ден почти винаги някой правеше купон (сега купоните сигурно са в четвъртък). Отивах без да се замисля. А после? И аз съм пестял отпуска, и аз съм сливал празници. Ако някой от приятелите ми чете този текст, със сигурност ще го потвърди. С доста уличаващи детайли за лицемерието ми. И именно заради всичко това съм благодарен – слава Богу, че тази година вече мога да свидетелствам за този ден на живо и в очакване на Възкресението. Като за първи път.