Приидите поклонимся

Елате да се поклоним! Но има ли полза от поклон пред нещо различно от кръста? Актът на поклона не е обикновен човешки жест. Свеждането на глава, прегъването на пояса и коленете означава „твой съм“. Онзи, който вири нагоре нос, вътре в себе си се е поклонил на егото си. Така заявява, че си е сам на себе си и няма нужда от никого, но понеже е никой без Бога, заявлението му е абсурдно. И на кого казваме тия две думи – твой съм? На банкомата, когато се привеждаме, за да въведем парола? На автомобила си? На мобилния си телефон, когато вървим, ядем, шофираме, седим, спим все с поглед, вперен в екрана му? Металистите имаха странен танц преди години, когато бяха във вихъра си, мятаха глави нагоре-надолу, без сами да знаят, се покланяха на рогатия. Той така умее да замаскира още от Златния телец поклоните към себе си, уж са пред нещо друго, уж са невинни.

Мойсей развеждал из пущинаците роби. Робът мечтае да се поклони, бленува да се поклони, не може ден да изкара, без да се поклони на нещо робско, предмет или човек, превърнати в кумир. Бог познава тази слабост на творението си и в една от клаузите по Първия договор в прав текст ни заявил, че е глупаво да си сътворяваме сами идоли и да им се кланяме. В договора не пише изрично, че зад всеки идол се крие дяволът с хитростите си, но това се подразбира.

Единствено поклонът пред кръста Христов освобождава, защото с него си признаваме, че принадлежим на Твореца си, Негови сме и си възвръщаме заложената ни при сътворението от Него свобода. Парадоксално звучи, но в момента, в който Адам и Ева упражняват свободната си воля и извършват греха, спират да бъдат свободни. Свободата не ни е дадена да грешим, а да пребиваваме с нея в рая. В Христос. Свободата не означава „почвайте да грешите, за да докажете, че сте свободни“, а „живейте свободни близо до Създателя“, далече от Него е опасно, както е опасно пиленцата да ходят сами из градината, далече от квачката.

Удивлявам се когато някой ми каже, че държи на „абсолютната си свобода“, без да осъзнава последствията от това, което той нарича с тези думи. После в живота му идват плодовете на „абсолютната свобода“, това е толкоз просто и логично, почват разводи, алкохолни, наркотични, порнографски, електронни зависимости, провалени мечти, болести. Няма начин да се поклониш на нещо демонско и да не си платиш солено след това. Вселенски и физически закон е, а не постановка за сплашване на свободомислещи. Има хора, които се дразнят, че наредбите са такива, че им говоря за закономерности, живеят с илюзията за безграничност. И упорстват докрай в отказа си да нарекат черното черно. След което тези свободни люде се покланят с голямо удоволствие на идола си. Всяко земно и светско нещо, всяка идея може да бъде превърната в идол. А кръстът на Христос е само един. Към ада върви магистрала. Пътечката към Бога е стръмна, криволичеща и тясна.

Месогейският митрополит Николай, който е доктор по астрофизика от Харвард, казва, че сърцето вижда по-добре от очите и че в науката е намерил границите си, а в църквата – свободата си. Бих препоръчал книгите му на учителя Теодосий Теодосиев, вчера прочетох последната му лекция и бях малко озадачен. Науката е полезно занимание, но Бог е над науката и не е редно тя да бъде превръщана в идол, а Господ да бъде наричан „едно от най-великите човешки изобретения“. Тео, когото следя с интерес, казва няколко странни изречения, но за тях друг път.

В мъдрите Божии книги пише, че с разум се осмислят нещата, но първо трябва да се почувстват чрез сърцето. Такъв е редът – първо сърцето. И поклонът е израз точно на това първенство. Той е външният знак на едно много ясно, ярко и голямо чувство, което няма как да бъде преразказано и описано с човешки думи – благоговението. Защото думите са в ума, а чувството е в душата. Днес ще отидем в храма, ще застанем пред Самия Христос, пред Живия Бог. И ще сведем глави или ще коленичим. А за видовете поклони и как да се държим в църквата съм ви замислил един текст за приложната църковност. Но да го знаете, свобода е.