Протестиращият човек

Протестиращият човек. Не само от 2011 г., когато в декемврийския си брой списание Тайм го обяви за „Човек на годината“, а още от древността той е всепризнатият изобличител, събирателен образ на нетърпимостта срещу общественото лицемерие и патологичните лидерски амбиции, досадният прът в колелата на манипулативните политически кроежи, маскирани под благовидни намерения. Дали обаче този образ не се конфронтира с духовната същност на християнина, дали всъщност не е изначално невъзможно повикът на протеста да бъде съвместен с християнския етос?

Нима гневът, противоборството и често омразата, вложени в протеста срещу конкретна личност (или личности), не са драматично чужди на послушанието от любов, на усилията, които вярващият полага, за да постигне безстрастие, мир и чистота на сърцето по пътя към Бога…

Да, но… този отговор би бил някак еднопланов. Една история, запечатана в паметта на Преданието, може да ни даде и друг възможен отговор. Историята за свети Йоан Златоуст и лозето на бедната вдовица. Един ден, докато се разхождала, византийската императрица Евдоксия минала покрай едно лозе и поискала да опита от вече узрялото грозде. С вкусването си от плода, който явно бил достатъчно сочен и сладък, тя припознала цялото лозе като свое. То вече било „обожествено“ от нейното царствено присъствие и по своето „божествено“ императорско право (подкрепено от стар езически закон) тя решила да отнеме лозето от неговия собственик – една бедна вдовица. Императорският двор предложил и добра компенсация в злато на жената, но се оказало, че тя не иска да се раздели със своето лозе. То било много ценно за нея, свързано със спомени за покойния й мъж, и в нуждата си от закрила от императорското желание, тя потърсила Константинополския патриарх, който по това време бил св. Йоан Златоуст.

Можем да си представим как свети Йоан тръгнал към двореца, за да се срещне с императрицата. Крачката му едва ли е била бавна, като перипатетическа разходка, а хлопането му на дворцовите порти едва ли е било изпълнено с плаха любезност. По-скоро е било решително, носейки в себе си частица от силата, с която Господ прекатурил масите на търговците в храма. Може би свети Йоан в този момент е изпитвал някакъв благ „гняв“, който вероятно е използван като храна за неговите противници, които според житието му говорели по негов адрес, че бил гневлив, че е укорявал и обиждал в проповедите си, вместо да съветва.

Може би свети Йоан е бил забързан, защото незабавно, точно днес, е трябвало да каже лице в лице на властта, че тя не е божествена, веднага е трябвало да се опита да сложи край на арогантността, родена от самозаблудата в гордостта. Може би свети Йоан е написал и писмо до императрица Евдоксия? Ето какво именно се казва в това писмо: „Бог, тъй като е творец на всяка природа, по същност стои над всяка власт и господство. А хората са равни, ако и да изглеждат, че един превъзхожда другиго, а друг – трети. И на тебе Бог отреди скиптъра, не за да си мислиш, че сама превъзхождаш останалите, а за да разпореждаш равноправие и справедливост в обществото, защото светска слава и богатство, и високомерие, въобще не ще ни ползва в страшния ден на отсъдата, а единствено опазването на единствените заповеди, водещи до запазване на правилните догмати. На тях дано сама да не се покажеш забравителка; дано не изтласкаш от душата си страха от Бога, като ясно знаеш, че на всички ни дъхът се намира в Неговите ръце.“¹

Християнинът не по-малко (дори по-чувствително) от всеки друг трябва да реагира срещу две основни болести на властта – самозабравата и двойнствения морал. Още повече, че християнството още от началото на своята история страдалчески познава тази двойнственост. За това ни припомня св. Николай Велимирович, когато казва: „Юдейските първенци наказвали със смърт лъжесвидетелите всред своя народ, а при съда над Христос сами търсили лъжесвидетели. Помежду си говорили, че Христос работи в полза на римляните (Йоан 11:48), а пред римлянина Пилат – че Иисус е против римляните и против кесаря…“²

Нима в образа на варненските свещеници, събрали се с конкретно искане, няколко часа след опелото на митрополит Кирил, нямаше щрихи от картината на протестиращия човек?!.. Да, християнинът може да протестира. Достатъчно е обаче това да не се случва срещу конкретна личност или личности, а срещу действията и идеите, на които тези личности са изразители. Достатъчно е винаги да държи будна в себе си мисълта, за която напомня Николай Бердаяев – че всеки обществен и политически протест е възможно да постигне само временно равновесие и нетрайно благополучие. И най-вече – винаги да улавя присъствието на духа на разрухата и злобата, когато той е наблизо, а е известно, че този дух винаги дебне за жертви там, където се вихри стихията на тълпата…

За протестиращия човек от християнска гледна точка потърсихме мнението на двама души, различни по своето призвание, но единни в православната си вяра.

В спор със себе си

В ситуация на обществено недоволство християнинът неизбежно се изправя пред въпроса може ли да бъде едновременно и вярващ, и протестиращ човек, без това да го поставя във вътрешен конфликт.

„Животът на християнина не е пасивно очакване, а динамично проявление на вярата му – казва протойерей Добромир Димитров* – Тази вяра се изразява в дела и добродетели, а когато е нужно и като подкрепа за слабите и нуждаещите се. Лъжата, страданието, тържествуването на злото лесно могат да ни накарат като християни да изразим активно своята позиция, но не насилствено и не за сметка на страданието на други хора. Когато говорим за участие в протести, то тези протести трябва да са продиктувани от нуждата да попречим на неправдата, която се случва с нашия ближен. Ако ние не се противим на неправдата, то този факт сам по себе си показва липсата на любов в нас, което всъщност би ни довело до вътрешен конфликт. Това означава, че и като Църква, и като общество, ние не трябва да сме равнодушни към страданието на слабите и онеправданите. В този случай протестът не е нещо, което противоречи на нашата вяра“.

Александър Шпатов**, един от активно протестиращите млади хора срещу правителството на Пламен Орешарски, пък вижда правото на християнина да е и протестиращ човек в Христовите думи: „Отдайте кесаревото кесарю, а Божието Богу“. „Да, наистина в протестите се влага повече страст, а когато влагаш повече страст в нещо, правиш и повече грешки. Но като християни, така да се каже, ние знаем сюжета; краят на историята ни е предизвестен. Като протестиращи обаче сме в една ситуация, в която времето не е наш съюзник и се борим срещу него. Може би ако знаеш какво ще стане, ще можеш да реагираш по-правилно. Но в случая ти си част от самия сюжет на книгата и в някаква степен си негов заложник, въвлечен си. Не можеш да се отстраниш, да излезеш вън от него“, обяснява той.

За езика на протеста

„Не ни плащат, мразим ви безплатно!“ бе един от емблематичните лозунги на този протест. Как вярващият човек да приема подобна словесна стилистика – с чувство за хумор, с метафорична условност, с категорично неодобрение? Според отец Добромир всеки израз на омраза и ненавист влиза в противоречие с основния критерий в Църквата – любовта, която винаги има кенотичен характер³. „Това означава, че, ако сме християни, трябва доколкото можем да се опитаме да разберем инакомислещите, дори ако трябва да се молим и страдаме за тяхното заблуждение или коравосърдечие, а ако сме по-силни във вярата – дори и да ги обикнем. Идването на Христос в света няма за цел да промени обществения строй, а да преобрази и спаси света, в който са и онези, които мразим. Омразата само може да разрушава, а любовта да съзижда и променя. Ако имаме дух на любов, то той може да прониква и преобразява както живота на хората, така и на обществените институции. Разбира се, далеч сме от мисълта, че можем да построим рая на земята. Това е невъзможно, но пък да се опитаме да направим света малко по-добър – да, това зависи от нас. В този контекст напълно християнски звучат думите на Едмънд Бърк: „Единственото, от което има нужда злото, за да тържествува, е добрите хора да не правят нищо.“.

Съвсем естествено е такъв лозунг да се приема с чувство за хумор, е мнението на Александър Шпатов. Именно в настоящите протести той вижда способност за саморефлексия и зрялост по начина, по който се изразяват посланията: „ Аз ходя по мачове и там наистина откъм думи е нещо страшно. Тълпата те увлича и ти се включваш в крещенето на всякакви безумни лозунги. Първият ден на протестите беше точно като на футболен мач. След това обаче излезе една статия, която стана много популярна – „Протестът на една мръсна туркиня“ на Емине Гюлестан. В нея авторката говореше за това, че лозунги от рода на „Турци сте“ я обиждат лично. За мен бе особено ценно това, че още на следващия ден, след като статията излезе, хората спряха да викат такива лозунги. Когато някой им посочи, че това не е редно, те имаха самосъзнанието да разберат. И така само за един ден езикът на омразата бе преодолян.“

Политическият опонент като огледален образ

Малко след началото на протестите Светият Синод излезе със свое изявление по повод случващото се. В текста се казваше, от една страна, че когато справедливостта е нарушена, хората са свободни да изразят несъгласие, но от друга, напомни за стремежа, който християнинът носи в себе си, да вижда в лицето на политическия си опонент подобен на него несъвършен човек, който също като него може да се заблуждава и да допуска грешки. „Това именно трябва да проповядва Църквата – зачитане на човешката личност и отъждествяване на другия човек със самите нас, т.е другият е нашето друго Аз. Така формулирано, посланието на Синода е нещо противоположно на твърдението на Жан-Пол Сартр, че: „Адът това са другите.“, отбелязва отец Добромир. Защото в християнството другият е нашият Рай независимо от пола, расата и убежденията му, допълва той.

Това за един християнин се разбира от само себе си – убеден е Александър Шпатов – от идеята винаги, когато се изправяш срещу някого, никога да не се държиш с него като с враг. „На някакво ниво „общност“ може да има противоречия, но на ниво „личност“ винаги подхождаш отворено и с добро към всеки човек, включително и към политическия опонент.“.

За лявото, дясното и посоката на Църквата

Според отец Добромир, като отделни личности ние наистина можем да имаме политически предпочитания, но: „Ако някои политически послания на партиите, на които симпатизираме, противоречат на църковния принцип на любовта, т.е са основавани върху ксенофобията, реваншизма, политическата репресия, безспорно ще изпаднем във вид духовна шизофрения. Застъпвам позицията, че политическите платформи трябва да бъдат изпитвани от нашата християнската съвест, а Църквата трябва да остане извън политиката и да отстоява истината, ако политическите партии я потъпкват.

Църквата не може да заеме никаква страна в политиката, тъй като малко или много партиите разделят обществото на групи. Самата дума „партия“ означава разделяне на части. При Църквата е обратно. Тя трябва винаги да обединява обществото, независимо от политическите убеждения на членовете му“, казва отец Добромир. Според него ако Църквата подкрепи определена партия, това означава, че тя трябва да вземе страна, което автоматично ще противопостави на себе си инакомислещите: „Такива негативни примери имаме в миналото на Запад в лицето на християн-демократическата партия, а още по-рано и в печалната подкрепа за националсоциализма. За съжаление, днес в Руската православна църква съществува тенденция към подкрепа на определени политически лидери.“

За покаянието и политиката

В напрегнатата политическа ситуация се намесиха понятия като „покаяние“ и „прошка, която трябва да се даде за признатата грешка“, според християнските принципи. „Тези послания трябва да са искрени, а не да са само на думи. На протеста има много четящи хора, които имат отношение към думите и усещат кога някой ги използва погрешно. В случая думи като „катарзис“, „покаяние“, „прошка“ са фалш в устите на политиците и губят смисъл“, казва Александър Шпатов. Според него точно това разминаване между смисъла на думите и действията поражда недоволството. „Най-хубавото на този протест е, че зад него не стоят политици. Защото е известно, че един политик все някой ден ще те разочарова – може да е утре или след 10 години. Но това послание за честност и морал ще остане. Уникалното е, че протестът е с надеждата да направи политиците по-добри, но той прави по-добри и самите протестиращи. Виждаме как споделянето излезе от пространството на интернет и се пренесе и на улицата, „на живо“, и това е много ценно.“

Според отец Добромир е много важно да се изясни същността на покаянието така, както се разбира от Църквата. Покаянието, или на гръцки μετάνοια – промяна на ума, не е психическо състояние, а вътрешнобитийна промяна, промяна на начина на живот, на взаимоотношенията ни с другите.

„Покаянието и прошката се дава, ако човек, който е извършил грях спрямо дадена личност или срещу общността, е дошъл до съзнание за грешката си и започва да се променя. В това състояние на покаяние той моли за прошка, тъй като съзнава, че е ощетил свободата и достойнството на другия или другите. Тук обаче трябва да се отбележи, че покаяние и разкаяние не е едно и също и трябва да се прави разлика. В Евангелието имаме прекрасни примери за това с двама от апостолите на Господа. Единият е Иуда Искариот, който предава Христос, след което се разкайва, връща сребърниците, но не получава утеха и се самоубива. Това се случва, тъй като разкаянието му е на едно психическо ниво, т.е като усещане за вина, вина, която не е премахната. Такова разкаяние няма силата за дълбинна промяна, то може само да бъде началото на пътя, но ако стане перманентно състояние разболява човека. При св. ап. Петър е различно. Той три пъти се отрича от Христос в момент на слабост, но с плач и дълбинно покаяние, без оправдаване и с действена вяра дори и до смърт стана първи по любов сред апостолите. Това означава, че покаянието не е еднократен психичен акт, а е дълбоко духовно състояние.“

*Прот. Добромир Димитров е свещеник във великотърновския храм „Св. Мина“ и преподавател по църковно право в Православния богословски факултет на Великотърновския университет.

**Александър Шпатов е юрист, автор на няколко сборника с разкази. Носител е на наградата за най-добра дебютна книга в Националния конкурс „Южна пролет“ (2006), номиниран e за наградата „Хеликон“ за 2009 г.

Бележки

1. „Писмо до царица Евдоксия за лозето на вдовицата“, прев. Светослав Риболов, http://patrologia.pravoslavie.bg.
2. Св. Николай Велимирович, „До изгонените от рая. Мисионерски писма“, стр. 138, изд. „Омофор“, София, 2012 г.
3. Кеносис – снизхождане, самопонизяване.

Списание Свет, брой 7/2013