Розовият танк

Искам да го видя този розов танк; или да го сънувам, в краен случай. Тези дни всеки с него започва и свършва – с розовия танк в Чехия. Как чехите боядисали в розово този танк от Втората световна война и как се разхождал по улиците той. Като някакво щастливо хипи и символ на… каквото си поискаме. Дайте, казвам, да боядисаме и ние един танк в розово (или един ЗИЛ поне, да не се повтаря концептуалното изкуство), пък дано прокопсаме! Толкова ли не можем ние, поне колкото едни чехи?! Културолозите и социалните антрополози от няколко дена все това питат. И аз питам.

Като малка често се случваше да ми дойде в повече емоцията. Особено в пубертета. Обикновено това състояние се отливаше в някоя последна страница на тетрадката за работа в час или в новопроизведен дневник. Последният обикновено се забравяше след два три дни, после се изгубваше. Случваше се след време да намеря някой такъв писмен отдушник, пълен с горещи чувства и пишман-поезия, и като го зачета, да ме залее такъв болезнен срам от мене си, че документът да изчезне мигновено в коша – яростно накъсан.

Минаха години, но желанието да скъсвам с миналото, което съм „надраснала” и с образи, от които съм излязла, не отмина. И сега, когато се натъкна на някой такъв нелицеприятен паметник, спонтанното ми желание е да го затрия, да го няма – и готово. Така ми се вижда най-лесно да повярвам, че съм това, което искам да бъда. Само че с времето се научих да разбирам, че така не става. Че желанието да заметеш под килима част от себе си или миналото си (което е същото), освен че е инфантилно и болезнено комплексарско, е и неизпълнимо. Времето е човешка категория. Но в мета-пространството, където обитават истинските ни образи, няма време. Там всичко се случва едновременно; всичко от нашата лична история присъства под някаква форма в един и същ момент. И номерът е не да режеш парчета от себе си, а да проумееш и да приемеш всичко – минало и настояще – и да го подчиниш на един принцип – твоето най-силно, най-пълно, най-„днешно” Аз.

Сетих се за тая работа с дневниците по повод приказките за розовия танк и нарисувания паметник. Нарисувахме, значи, Макдоналдс, Батман, и разни други фигури, по паметника на Съветската армия в София, после ги измихме, изговорихме един куп приказки по въпроса… и накрая – пак нищо. Като се огледаме – пак сме си същите. Само дето от една седмица не стихва така нареченият дебат около това историческо събитие.

Напълно предсказуемо се разделиха анализаторите на две групи. На напредничави, свободни, демократично-мислещи, исторически грамотни и модерни личности, които виждат колко паметникът е неуместен, грозен, стар, исторически некоректен, вреден, лош. И колко смелост, свобода, артистизъм, гениална лекота и надежда за България има в хрумката да се анимира чрез рисуване на модерни консуматорски символи върху скулптурите на руските войници. Да не говорим колко дървено, ретроградно, закостеняло и направо просташко е да не разбираш всичко това. ОК.

Другата група естествено се възмути из основи от цялата работа, понеже я нарече вандализъм, дебелащина, гавра с миналото и историческата памет; с други думи – липса на домашно възпитание.

И между тия групи се размениха немалко безсмислени реплики, които най-често попадаха върху корпуса на властта. Която пък неизбежно и неадекватно се помота по средата, докато се оказа, че някаква неправителствена организация измила паметника.

Не знам къде да застана с тия редове, но определено не ми стига пространството и в двата лагера. Иска ми се някак поне веднъж, преди да почнем да мятаме буци и да рецитираме лозунги, да се огледаме какво браним. Да погледнем назад. Важно е какво ще видим там, защото опасността е да се окаже, че браним единствено плитките окопи, които сами сме изкопали поради липса на по-полезни занимания.

Колкото да гледам и да слушам, нито носталгично-приповдигнатият соц- интернационализъм, каквото и да значеше това навремето, нито поп-арт етюдите на художниците върху паметници имат да кажат нещо, което да не знаем. Да пазим ли паметника или да го разрушаваме? Не е в това въпросът. Въпросът е защо. А този въпрос вече не се отнася до паметника, а до начина, по който гледаме на себе си. И двата подхода, за съжаление, преместват този въпрос от човека върху паметника. И започват да се отнасят не до нас, а до някакви артефакти – минали или настоящи.

Не искам да се занимавам с историческата и политическа коректност на паметника. И да мисля дали той идеологически кривял миналото или не. Тази прецизна оценка могат да дадат единствено тесните и вещи специалисти, към които обаче този паметник не е обърнат. Понастоящем той е обърнат към широките народни маси, които се разхождат в парка, включая младежи с бири и кенчета Ред Бул. На своите зрители той казва малко, много или нищо, в зависимост от това, което имат в главите си. И трезвият подход към преодоляване на предполагаемото му вредно влияние би трябвало да се занимава именно с мисленето, с това как живеем и какви хора сме днес ние, които се въртим около паметника. Не с камъка.

Да разрушим нещо, което ни свързва с едно минало, което не харесваме. Да задраскаме символа. Това е лесният начин. Но той е обидно примитивен. И обслужва не някаква оздравителна програма, а единствено комплексите ни. Защото всички тези паметници, тези символи на едно или друго минало, имат живот единствено в идеите, които са ги породили. Извън тях те са просто парчета безобидна материя.

Във всички случаи, ако не ни харесва това, което ни казва един паметник, по-добре е да насочим енергията навътре, вместо навън. „Промяна” е паролата. Магическото мислене, че с унищожаване на материалните символи на една реалност ще унищожим или преобразим самата нея, е вредно. Би било лесно. Но не е.

И още нещо е важно в усилието да бъдем това, което ни се иска. Способността да разбираме, че светът е нещо по-голямо от проекцията, която сме побрали в главите си. И че свободата на нашето жестикулиране свършва там, където започва бузата на човека до нас. Декорираният паметник, колкото и да е симпатичен, казва обратното на това. Казва – ако не харесвам миналото си, то няма място в спомените ми. Казва: ако изобщо нещо не харесвам, то няма право на съществуване, защото аз съм мярката за нещата; казва също с други думи най-малко два от популярните така наречени „детски закони за собствеността”: „ Ако нещо изглежда като мое, значи е мое. Ако си мисля, че е мое, значи е мое.” Следователно – мога да правя с него каквото си поискам; мога да го счупя, изхвърля, нарисувам…

Нещата обаче, разбира се, не стоят точно така. Паметниците, които не сме създали, не ни принадлежат. Те принадлежат на други хора, на друга действителност. В случая – на един свят, в който, макар и не много отдавна, са живели, страдали, умирали, и вярвали милиони хора, за които ние не знаем почти нищо. Често не знаем дори семейната си история от времето на Освобождението или Окупацията – кой както го предпочита – които този паметник символизира, но това не ни пречи да се забавляваме с общата. Ние сме постмодерни хора. Ние си играем с тези неща.

Победа или катастрофа – каквато и да е истината за тази война, тя се е състояла. И този паметник казва най-малкото това. Нямаме право да го неглижираме, дори с най-добри мотиви. Всеки паметник разказва някаква история. С течение на времето тя става част от една обща картина, която се променя; променя и самия си носител. Променя се езикът на този разказ, откриват се нови и нови пластове. Онова, което паметникът някога е трябвало да каже на едни отминали хора, се превръща в разказ за тези хора, от който ние имаме нужда днес, за да разберем по-добре и тях, и себе си. Затова и не виждам какво освобождение или обществено просветление може да настъпи с унищожаването на един паметник. Не виждам да се достига и до някакво особено поумняване в процеса на осмисляне на подобен акт.

В паметниците има история. В Макдоналдс има хамбургери. Аз бих оставила нещата така. Не слагаме статуи на войници вместо палячото в ресторантите на Макдоналдс (макар че би било уместно, защото с Биг Мак са отхранени поколения от едно софистицирано общество, което, заедно с културата на бързата храна днес изнася и доста „освободители”). Но все пак – ние не слагаме паметници в Макдоналдс. Да не рисуваме и палячовци по паметниците. Така е по-добре. Да оставим паметниците на тяхната история. И да ги използваме, за да напишем по-добре нашата.