Страданието е сложно нещо

Наскоро в портала Православие.БГ бе публикувана статията на Николай Фенерски, озаглавена „Попски работи”. Темите, които авторът засяга в нея, са интересни и бих искала да споделя с читателите своите размисли по тях.

В текста си авторът пише: „Все едно в „По жицата” нещастните хора с болното момиче проявяват и най-бегъл стремеж към Бога? Тяхната мъка е голяма, такава не мога да си представям да изпитам, но ако съм на Бога, то при кого друг да отида? И не, не е твърде сложно за тях да поискат нещо толкова естествено – в мъката да се молят на Бога. И да се оставят на Неговата воля. Решава Бог – Нонка живее. Решава Бог – Нонка умира. Просто е. Да търсиш бяла лястовица или да отидеш при знахарка, баячка, врачка за помощ издава само духовна и даже душевна незрялост, а понякога и по-лоши качества на българина, щом пък сме заприказвали за него като явление.”

Знаете ли, Николай, страданието е сложно нещо. Разбира се, Нонка е литературен герой, но подобни неща често се случват и в живота. Щом дори не можете да си представите мъката, която изпитват тези хора, не ги съдете толкова строго. Когато страда най-скъпото, което имаш – детето ти – си готов да направиш всичко, за да му помогнеш. Познавам много хора с тежки заболявания и увреждания (самата аз страдам от тежка форма на детска церебрална парализа). Повечето от тях минават през етапа да търсят помощ от лечители, знахари, баячки и т. н. С течение на времето самите страдащи започват да разбират, че подобни методи обикновено не помагат; тогава правят онова, което официалната медицина може да им предложи, и приемат страданието си.

Да се оставиш на Божията воля, когато страдаш – също не е лесно. Как можем да бъдем сигурни точно каква е тя? Много неща в живота зависят и от нас, хората, и по стръмния ни път често правим много лъкатушения и грешки. Затова, ако срещна човек, изпаднал в безизходица поради тежка болест или трудна житейска ситуация, бих му казала: „Хей, приятелю, не си харчи парите и не си губи времето по някакви съмнителни лечители, врачки, баячки и пр., защото няма да ти помогнат, а потърси добри лекари; ако пък имаш психологически или социални проблеми – не си мисли, че ти е направена магия и затова не ти върви, а потърси съответните специалисти. Ако вярваш в Бога – моли се да ти дава сили”. За религиозното невежество на народа ни имат вина и духовниците, които не проповядват достатъчно, не говорят с хората на съвременен език за техните проблеми и тревоги, за смисъла на страданието и т. н.

По-нататък в статията си говорите за вярата (или по-точно за липсата на вяра) сред българските писатели, интелектуалци, професори… Твърдите, че: „ако не са откровени окултисти и теософи, писателите ни са някакви неопределени агностици с добри намерения”; „писарушки, които схващат християнството като поредното интелектуално забавление” и т. н. Подобни оценки според мен са доста крайни. Християнски мотиви и сюжети се срещат както в старобългарската литература (с каквито тя изобилства), така и в литературата ни от Възраждането, а също в литературата от по-ново време, и сред съвременните ни писатели. А защо една творба трябва да се движи тясно в рамките на догмата и канона, за да се нарече християнска, и в частност православна? Ако една творба ни говори за ценностите и смисъла, за любовта, милосърдието, прошката, за страданието и изкуплението – тя може да ни доведе до размисли за Бога и за християнството. Дори един апокриф може да подтикне някого да прочете каноничните текстове.

Вярата е нещо твърде лично. Тя е преди всичко въпрос на отношения между самия човек и Бога. Така че дори някой недотам вярващ писател може да е угодил на Бога повече, отколкото някой самодоволен фарисей. Спомняте си от Евангелието как Христос оправда митаря и осъди фарисея; как бащата прие блудния син и т. н.

Що се отнася до сборника с разкази „Под манастирската лоза” от Елин Пелин, за който в статията си пишете, че в него „прозират… веселяшки народняшки нотки” – аз го харесвам много. Свещеници също са ми казвали, че го харесват. Според мен посланието, което той носи, не е, „че животът, страстите светски са по-силни от всяка вяра. От всяка молитва, пост, аскетика, връзка с Бога.” А че животът е пъстър, шарен; всички ние имаме слабости, грешки и грехове, но въпреки това сме Божии чеда… И че трябва да гледаме на живота и на хората реалистично. Това ще ни предпази от прибързано осъждане и от много грешки.

Свещениците и монасите са част от народа, те са негови синове; и щом споделят радостите и теготите му, напълно нормално е и да са част от неговия хумор. Това ги прави по-близки до нас. Затова, според мен, има вицове и шеги за свещеници, които не са чак толкова печално явление. Още повече че самите духовници понякога използват доста цветист език в общуването си с миряните. Спомням си как преди 12-13 години попитах един съвсем млад свещеник, не му ли е позволено, когато времето е горещо, да носи черна дреха с къси ръкави – а той ми отговори: „Ти какви еретични предложения ми правиш?” След време същият свещеник каза пред група млади хора, в която бях и аз: „Днес с моята презвитера ще си правим панихида.” Ние питаме: „Защо, отче?” „Ами защото на този ден преди няколко години погребахме ергенския живот.” Всички се смяхме…

Вие пишете: „Попът е човек като мен и теб, братле – за кое да му се подиграваме? Че на село едва свързва двата края? Или че всяка неделя, а често и през седмицата служи, изрича молитви, извършва света Литургия – години наред? Подигравчиите едва ли някога са отправяли откровена, лична, истинска молитва, едва ли са хващали молитвеник в ръце – да прочетат поне „Отче наш”, ако не друго. Когато осъзнаеш какъв труд е да се молиш постоянно, да бъдеш изповедник на най-всякакви видове човеци, да водиш Тайнствата при кръщение, венчавка, опело, тогава едва ли някога пак ще ти хрумне да се подиграеш с тези хора.”

Едва ли някой оспорва, че служението на свещеника е тежко и отговорно, и че трудът на свещеника трябва да бъде уважаван. И в морален, и в материален смисъл. Както впрочем и всеки друг почтен труд. Но това се отнася и за труда на писателите и на „интелигентите” – изразът е Ваш – които често в статията си иронично критикувате. (В нея долавям прекалена снизходителност към грешките и греховете на свещениците и схвръхкритичност към грешките на писателите и интелектуалците.) Да не говорим, че разделянето на народа на „интелигенция” и „простолюдие”, което правите в статията си, е безсмислено, както и противопоставянето на една професия или служение на други. Освен това има свещеници, които са едновременно духовници, писатели и преподаватели…

На писателите да не им е лесно? Нерядко това са хора със сложни съдби, живеещи при сложни обстоятелства, преследвани от собствените си демони, от политически режими; често поставени на ръба на оцеляването и на ръба на отчаянието… Неслучайно немалко от тях се самоубиват. Само не ми казвайте, че са неверници… Никой не е застрахован от нищо.

Ами на българските преподаватели? Работещи под огромно напрежение, често с недобро заплащане, обучаващи десетки студенти всеки ден – млади и не толкова млади, с различно ниво на грамотност и социално положение… Мой познат, университетски преподавател (вече покойник), ми разказваше как му се е налагало да участва и в решаването на битови проблеми на студентите, как понякога им е давал пари назаем, които невинаги са му връщали… Някои ученици и студенти пък парадират с материалното си положение пред учители и преподаватели. Още преди години детето на мои близки беше казало на учителката си след незначителна забележка от нейна страна: „Госпожо, Вашите обувки са демоде. Майка ми има по-хубави в нейния магазин”…

Тези преподаватели може да не са вярващи, може да не знаят „Отче наш”, може да не четат молитви всеки ден, но също заслужават нашето уважение и подкрепа. Те обучават стотици ученици и студенти, помагат им да станат мислещи хора, което никак не е малко.

Мисля си, че християнството, и в частност православието, не се нуждае от разпалена защита в съвременния свръхагресивен свят. То се нуждае най-вече от личния пример на всички нас, християните, които да доказваме, че то е възможно и днес…

Написах този текст не за да се конфронтирам с автора или с когото и да е другиго. Всеки има право на своята позиция. Просто искам да споделя и своята гледна точка.