Странник бях и Ме прибрахте

Днес, когато напливът на бежанците от Сирия и другите страни на Близкия Изток в Европа се възприема като заплаха; когато цели държави, в това число и нашата, затварят границите си за тях; когато панически гласове изразяват ксенофобска злоба и ужас; когато небезизвестното ”Шарли Ебдо” публикува цинични карикатури срещу страдащи и умиращи човешки същества; когато дори в християнска среда се чуват изявления, изпълнени с подозрение и студена пресметливост – крайно време е да напомним думите на нашия Господ, Който се е отъждествил категорично с всички страдалци на тази земя:

”Защото гладен бях и Ми дадохте да ям; жаден бях и Ме напоихте; странник бях и Ме прибрахте; гол бях и Ме облякохте; болен бях и Ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте. Тогава праведниците ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен и нахранихме, или жаден и напоихме? Кога Те видяхме странник и прибрахме, или гол и облякохме? Кога Те видяхме болен, или в тъмница, и Те споходихме? А Царят ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили” (Мат. 25:35-40).

Днес Христос е сириец, иракчанин, палестинец, либиец. Днес Христос е кюрд, афганистанец, негър от Сомали или централна Африка, странник, просяк, емигрант, бежанец. Както и преди две хиляди години, за Него няма подслон на земята. Днес Христос живее в лагери под открито небе заедно с хиляди други прокудени; страда от мръсотия и болести, гладува, студува и мре. Днес Христос плава към европейските брегове върху борда на жалки лодчици, дави се и умира след морските вълни. Днес Христос се подслонява в гнили въшливи бараки и палатки в Турция, на гръцките острови, в Италия, в Испания, крачи гладен и изнемогващ по дългите прашни пътища на Балканите, щурмува телените мрежи по границите на Унгария и Хърватска; бият Го полицаи и граничари, преследват Го доброволци-охранители, гонят Го всеки кой както може. За Него няма място никъде, никой не Го ще при себе си. Чертите на страдалческия Лик от Кръста прозират в измъчените лица на майките с бебета в ръце, в мрачните погледи на мъжете, в изгасналите очи на стариците, в плачещите детски личица.

Странник бях и Ме прибрахте. Това ще каже Христос на Страшния съд на всички, които са помогнали на бежанците. Толкова трудно ли е това? Нима 500 милиона европейци не могат да подслонят 500 хиляди – е добре, нека да са милион – бежанци? Само една Турция е приела към два милиона. Милиони има и в Йордания, и в Египет.

Странник бях и Ме прибрахте. В протестите на ситите благополучни хора срещу ”бежанската чума” има нещо кораво и жестокосърдечно. Казват – ”не всички от тях са наистина сирийци”. Е добре, и какво от това? Бягат и иракчани от разорения Ирак. Бягат и либийци – от съсипаната Либия. Бягат кюрди и афганистанци – не от добро, разбира се. Бягат от войни, жестокости, опустошение, див ислямски фанатизъм. Пък дори и да бягат само от глад и мизерия в родните си страни, това малко ли е? Ха погладувайте няколко дена – също и децата ви – пък тогава говорете. Не, докато не станем (някой ден, да пази Господ) като тях, няма и да влезнем в тяхното положение.

Казват – ”те ще променят етническия баланс, ще ни наложат своята култура и религия”. Интересно разсъждение! Какво струваме в такъв случай ние, 500 милиона европейци, ако 500 хиляди бежанци могат да преобърнат нашата култура и религия? Колко жалки трябва да са нашата култура и религия – колко жалки сме допуснали да станат, колко са изсъхнали те в нашите ръце! Бежанците ли са виновни за това, че християнството е подложено на гонение в Европа, че вечните идеали са пропаднали, че традиционните ценности са рухнали в европейските страни? Бежанците ли са виновни за това, че европейската цивилизация се е самоубила?

Странник бях и Ме прибрахте. Всичко, станало през последните години в Близкия Изток, е петно и върху нашата съвест. Западът и НАТО събориха светските режими в Ирак, Либия, Сирия – режимите, които удържаха тези земи в мир и запушваха пътя на ислямистката диващина. Събориха ги – и бесовете излязоха на повърхността. Днес регионът – древната библейска земя – е една жива зейнала рана, бликаща кръв, изпълнена с мъка, отчаяние и лудост. Ние сторихме това и трябва да поемем вината върху себе си. Казвам ”ние”, защото България също е член на НАТО. Може би не сме непосредствени извършители на злото, но носим заедно с всички колективната отговорност. Гледайки бежанските тълпи, трябва да си кажем: да, виновни сме. Да, това е и наш грях. Отговорни сме за тази жестока участ на милиони човешки същества.

Нищо от това не беше казано в изявлението на Синода. По форма църковно и православно, то е пропито с някаква странна студенина. Нито грам състрадание и грижа за злочестите, страдащи хора не се усещат в редовете му. Евангелски дух аз не откривам в посланието на Синода. Владиците се прикриват с това, че уж са загрижени много за собствения си народ – макар да е неясно какво са сторили досега за него.

Странник бях и Ме прибрахте. Винаги можем да се оправдаем с това, че клетниците, за чиято съдба нехаем, не са от нашето племе, нашия народ. Да се оправдаем – но не пред Бога. Ако вършим добро само на нашите съотечественици, роднини, приятели, съседи, комшии, то с какво тогава сме по-добри от езичниците? ”Защото, ако обикнете ония, които вас обичат, каква вам награда? Не правят ли същото и митарите? И ако поздравявате само братята си, какво особено правите? Не постъпват ли тъй и езичниците?” (Мат. 5:46-47). За християнина всеки човек е роднина и ближен. Всеки човек му е брат.

Странник бях и Ме прибрахте. Днес бежанци са хората от Близкия Изток. Утре бежанци можем да станем ние. Земното благополучие е призрак. Всички земни гаранции за добруване са прах и пепел. Днес в Близкия Изток – утре войната, гладът, чумата, морът могат да дойдат по нашите земи. Към кого ще викаме за помощ тогава? Кой ще ни помогне? Дали Бог няма да се отвърне от нас? Нека помним това. Сърцето и умът ни да бъдат отворени за страданията на хора, които днес не са ни никакви – но утре могат да станат наши братя по съдба.