Стършели 2015

Лятото свърши. Аз лято нямам. Налага се трите месеца да работя по 24 часа, за да мога да оцелявам в България, да плащам наем, сметки, да си гледам семейството, което се състои от нас с жена ми и двете ни деца. Така че тоя сезон липсва в календара ми, но не се оплаквам, и без друго не си падам по жегата. Есента е моето време. Когато лятото свърши, винаги имам нужда от разпускане, от пътешествие нанякъде. Това лято обаче за мен беше по-различно. Запознах се с отец Владимир, когото усетих като приятел от първата минута и който ми помогна да проумея със зациментирания си мозък много неща, които ми бяха неясни. Господ събира хората. И нас ни събра. За да ме вразуми. В-разуми. Това лято ми беше спокойно и плодотворно, въпреки ангажиментите, рецесията в туризма, в който работя, въпреки всичко. Защото почнах да намирам отново мира и себе си.

В началото през юни ми се наложи да отида до Истанбул, за да купя автобусни билети за моите родители, които бяха решили да отидат в Грузия, където имаме роднини и където е израснала майка ми. След една безсънна нощ в автобуса в седем сутринта слязох в близост до Капалъ Чаршия и туристическите забележителности Синята джамия, Хиподрума, Света София. Не знам за вас, но на мен безсънието ми действа зле, половин човек съм, когато не съм си доспал. И ми беше кисело настроението поради тази причина, очертаваше се горещ ден, а трябваше доста да походя пеша, та хем се изморих, хем жегата ме натисна и ми докривя. Автобусът тръгваше обратно в пет и половина следобед. Няколкото часа в този толкова огромен, така удивително голям град, ми се сториха тежки и неприятни. Не успях да оценя паметниците, камъняците, както им казвам, а и човек след определена възраст спира да се диви на камъни, не го трогват никакви форми и картини. Поне при мен е така.

И понеже споменавах вече на друго място, че Истанбул не ми допадна, но проблемът си е в мен, а много познати се подразниха от тая лична оценка, рекох да доизясня нещо и за тях, и за себе си. Казах, че мирише на лой, което си беше чиста провокация и метафора, но наистина в града се е просмукала чужда за мен миризма. Барселона например не мирише така. Миналата година след лятото ходих в Барселона, за втори път. И там вече има много мюсюлмани, но там културата все още е европейска. Всъщност градове като Барселона и Истанбул са примери за това как трябва да съжителстват културите. А истината за моя Истанбул е тази – прекалено многото неприветливи и троснати погледи на истанбулците приличаха на погледите на хората в България и това ме издразни. Проумях откъде ни е дошла тая навъсеност, това рязко и грубо „ако ще купуваш, купувай и не ми губи времето“, което казват очите на продавача. Няма усмивка, няма ведрина. Имах чувството, че съм си у нас, в собствената страна… и това ме ядоса. И все пак, кичът на Истанбул ми беше в повече и съжалявам, че не успях да оценя тоя световен град.

Преди да бъде превзет от мюсюлманите със сигурност е имал друга атмосфера. Но е бил превзет. Изпитания.

И още нещо ме озадачи… Люксембург е един от най-скъпите градове в Европа. Бях там преди няколко години, седнах в кръчма, където имаше наливен Гинес. 5 евро. В Истанбул един Ефес в кръчма от същия тип, нищо луксозно, един Ефес ми струваше 5,6 евро. Хайде сега да сравним Гинес и Ефес по вкусови качества… Това беше лирическо отклонение.

После през лятото няколко пъти ми се налагаше да убивам стършели. Убиеш ли майката, убиваш гнездото. Без майката войниците не живеят дълго, животът им се обезсмисля, малко са я обожествили някак си. В моята барака на село почнаха да си строят гнезденце. Бягах там в свободните часове, за да зареждам батериите. И още в началото на гнездостроителството видях майката как се върти и обикаля из клетките, където беше снесла яйца. Взех спрей за насекоми, доближих го на педя от нея и я напръсках. Тя падна на земята, погърчи се и пукяса. Войниците се разтревожиха и вдигнаха врява около главата ми, но не ме ужилиха. Когато убиеш стършел, тялото му изпуска феромони, които извикват другите на помощ. Ако гнездото беше станало по-голямо и затворено, нямах шансове да стигна до майката толкова лесно.

След седмица комшията там ми се оплака, че и в къщата му има гнездо, някъде под покрива му, но от него излитаха десетки и стотици зверове. Огромни като врабчета и бръмчащи като стари самолети. Седяхме, пиехме по една ракия вечер, те влитаха един по един в лятната кухня, устремяваха се към лампата, ние палехме по един вестник, минавахме с пламък през крилете им и те пикираха към пода, където ги застигаше смъртта. Убихме повече от сто за няколко вечери. Опитахме се да унищожим и самото гнездо, но се бяха окопали яко. Аз биех по ламперията, комшията стоеше отвън с факлата… След няколко дни той ги доизтрепа и каза, че там, където съм удрял, дървесината била изядена, държала се на косъм, един по-силен удар и са щели да получат пряк достъп до мен. Преди две години един ме жилна по ръката, тогава открих, че не съм алергичен. Нападна ме, защото наблизо лежеше труп на негов братовчед. И оня от отвъдното го извика, за да ме ужили. Самоубийствени атентатори.

А комшията е мъдър селянин. Гледал някога пчели. Имал много кошери. И ми разказа какво правят стършелите. От този тип насекоми те са най-интелигентните и най-силните. Един стършел влиза в кошера с работливите пчелички. И за няколко минути прерязва главите и телата на всички тях. Убива ги до крак. Защото му трябва техният мед. Стършелът е враг на пчелата. Принципите, по които живеят, са подобни, организацията на кошера и гнездото е идентична, но едните произвеждат, а другите идват, убиват и взимат наготово. Защото са по-силни.

Нахлуват, изтребват и грабят. Природни закони. Ние обаче не сме зверове. Хора сме. И е добре да го помним във всеки един миг. Защото се получи кофти аналогия, лош паралел. Но щом сме стигнали до него, нека си представим, че стършели са просто онези с умствените отклонения в т. нар. Ислямска държава, а всички изпаднали в беда поради тяхната жестокост или алчност, мюсюлмани или християни, са просто работливи пчели, останали без кошер. Тепърва ще има да разбираме кой какъв е. Стършел или пчела. Тълпата е сбор от личности, надявам се. Личности, които не чакат команда от майката, а имат ум и разум.

ПП. След края на това лято взех двете си деца, голямото на 16, малкото на 9, и отидохме в планината за няколко дни. Валяха ни дъждове по върховете, пътувахме на автостоп, но това вече е друг разказ, разказ за красотата на тоя свят и за добрината, която ходи не по гората, а по хората от всякакви видове, подвидове и разреди. Съвсем конкретна добрина.