Съвременният епископ между „осана“ и „разпни го“

Тези дни подреждайки книгите в личната ми библиотека, забелязах една от тях, която ми беше подарена преди месеци, но все не ми оставаше време да я отворя. Книгата е том с творенията на преп. Исидор Пелосиотски и по специално неговите писма по различни въпроси от вярата. Избърсах праха от нея и запрелиствах страниците й. Случайно погледът ми се спря върху едно от писмата му до някой си епископ Евсевий. Зачитайки се в текста, останах изненадана от актуалното му звучене за вечния проблем в Църквата – „достойнството на епископското служение и недостойнството на епископа“. Имах усещането, че чета редове в някой от съвременните вестници, а не четиво отпреди векове, защото преподобният сякаш описваше явления от църковното ни ежедневие.

Заради събитията отпреди година около избора на някои от новите митрополити, си бях забранила да чета и размишлявам по теми, свързани с епископското служение. Затова махнах пренебрежително с ръка, затворих книгата и я оставих отново на мястото й, спомняйки си за думите на Еклисиаст „… няма нищо ново под слънцето“ (Екл. 1:9).

Въпреки това се замислих върху думите на преподобния и неговата тревога по отношение на църковните надзорници, и в главата ми нахлуха някогашните ми идеалистични представи от студентския период за епископа в древната Църква. Тогава смятах, че епископите в древната Църква априори са светци и са много по-достойни от съвременните им наследници. Но с течение на времето разбрах, че това е една от ширещите се митологеми в Църквата ни. Може би заради нея днес голяма част от миряните смятат, че днешният епископ стои много по-ниско в нравствен план от епископа в древната Църква.

Да, ама не, защото още презвитер Козма е развенчал тази митологема, като е казал: „… никой да не казва: не е възможно в тези времена (човек) да бъде такъв; те (светите отци и епископи, които преди вас) бяха свети, велики и силни и техните времена – добри, а сега настанаха лоши. О, отци, не помисляйте това, защото Бог, който е бил тогава, и сега е същият, и навеки, винаги и навсякъде милува тези, които Го призовават“.

Днес е модерно да се пише и говори по темата за „достойнството на епископското служение и недостойнството на епископа“. Достатъчно е да се върнем назад във времето преди всяка хиротония и ще се убедим в това. Мненията варират в широкоспектърния библейски ракурс от „осана“ до „разпни го“. Тогава бъдещият епископ може да научи много неща за себе си, за които въобще не подозира, че съществуват. Стига се дотам, че някои по-начетени свещенослужители и миряни, на които кандидат-епископа не им е удобен, бълват високопарни нравоучителни тиради, в които се цитират канони и канонични практики от векове назад, само и само за да се покаже колко недостоен изглежда кандидатът за епископ.

Нейсе каноничното съзнание в Църквата трябва да е будно. Притеснителното обаче е, че в последните години сме свидетели на едно грозно явление в църковния живот – компроматната война. Явление, което по своята злоба и арогантност надминава всяка представа за нормални взаимоотношенията в църквата.

Въпреки обаче забраната си да размишлявам по подобни въпроси, мисълта ми отново се насочва в потайните дебри на църковния живот. Замислих се за това, че днешните ни епископи много често стават жертва на нашите злостни коментари и нападки, и за да имат тези критики повече тежест, използваме църковните канони за аргументация. Най-лошото е, че в стремежа си да държим каноническото съзнание в Църквата будно, не съзнаваме, че този негативизъм го предаваме и на невярващите хора, така за тях всички свещенослужители априори са недостойни. Не мога да скрия, че преди години и аз съм го правила, докато не си дадох сметка за каква църковна дисциплина и каноническо съзнание може да се говори, след като каноните се използват за насаждане на раздори и омраза в Църквата. Възприемайки каноните само като едни нормативни текстове, ние ги използваме като маска за прикриване на честолюбието и желанието ни да покажем колко прави сме ние и колко недостойни са свещенослужителите ни.

Използвайки недостойно каноните, ние пренебрегваме тяхното сотириологично измерение и така подменяме каноническото съзнание в непремерен юридизъм и формалност. Юридизъм, в който канонът няма място като фундаментален ориентир по пътя на нашето спасение и който ни пречи да отсеем вечното и непреходното в текста му. Нали тези канони са дело на съборното начало в Църквата, за което толкова се говори и нали тяхното приемане е било „угодно на Светия Дух“. Защо тогава ги използваме като маска, прикриваща „християнската ни любов“, за да сеем омраза? Причината според мен е една и тя е, че съборното начало в Църквата отдавана се е видоизменило. Индивидуализмът е взел превес и е родил една уродлива форма на съборност, която се изразява в самодостатъчност на свещеноначалието и извънцърковяване на лаоса. Заради това неестествено положение на съборността, понятието за свещенослужител и по-специално за „надзорник“, т.е. епископ, се е видоизменило и е станало обратнопропорционално на понятието за власт, което ни завеща Господ Иисус Христос. „…и който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде раб, както Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина  (Мат. 20:26-28).

Епископството е служение, а не чест. То се осъществява чрез дара на управлението, и както всеки дар и той се реализира в Църквата за всичките й членове с тяхно участие. При тази уродлива форма на съборност със силно изразен индивидуализъм, този дар рискува да остане недействен, а заедно с него и дарът на учителството. Така уродливата съборност в Църквата разрушава евхаристийното по своята природа църковно събрание, защото се променя и свидетелството за достойнство на епископа, което достойнство се изразява в съгласието на свещеноначалието и лаоса за това, което трябва да се извърши в Църквата като воля Божия.

Винаги е имало и ще има недостойни свещенослужители, историята на Църквата пази спомен за някои от тях, но винаги е имало и ще има и достойни, и те са в стотици пъти повече от недостойните. За съжаление, недостойнството на недостойните засенчва достойнството на достойните.