Трябват хора

На друго място в тая горецитирана история на България се казва много находчиво, че възраждане не се прави само с народ. Трябват и хора.

Въпросът що за хора сме, или по-добре що за човек съм, може да се зададе по всякакви поводи. Последният повод, който аз използвах, е посещението на Путин в България. Едно събитие, събудило в мен повече недоумения, отколкото цялата политическа гротеска през последните петнайсетина години най-нова история.

Трябваше да минете по Царя и Раковска в петък, осемнадесети януари, в девет и половина сутринта. Аз минах. Да видите празните улици, обрамчени с гъст шпалир от полицаи и цивилни блюстители на реда, настръхнали от студ и отговорност. Кубетата на Руската църква, блестящи под рехавите слънчеви лъчи в мразовитата утрин. Тишината, нарушавана единствено от духовата музика и марша на гвардейците, които се насочват към площад „Александър Невски”, за да приветстват Путин, който пък отива на църква. Антиутопия.

Сцената може да се опише и по друг начин. Аз предпочитам този. Защото той ми дава вкуса на събитието. Онова дълбоко резливо усещане, че нещо пак сме изпуснали нишката; че нещо все не можем да влезем в ритъм, все бъркаме стъпката. И компенсираме с празни приказки и много жестикулиране:

– Русия е голяма страна, ние сме малка.

– Нека да мразим Русия тогава, защото иска да ни пороби отново и да ни употребява! Путин Go Home!!! (Как точно ще ни употребява не знаем, но знаят петдесетината симпатизанти на ДСБ от демонстрациите на Орлов мост. Да не забравим да ги питаме.)

– Можем обаче да договорим с Русия енергийни проекти, да имаме газ, пари и други изгоди за България сега с Путин… А и Русия ни е освободила от турско, и колко много ни е помагала!

– Нека да я обичаме тогава!

– Но Русия е посткомунистическа и тоталитарна държава, а Путин е диктатор и олигарх – така сме чували.

– Ами да я мразим, нали това казваме! Добро пожаловать, Владимир Ильич Путин!

– Но все пак Русия е славянска, християнска държава, която разбираме, и освен това навсякъде на Запад сега се учи руски и китайски…

– Какво да правим тогава?!

– Не знаем. Русия има тука големи интереси, ще ни скара с Европа…

– Но пък вчера от Европа казаха, че нещо много сме се възбудили на тема трети и четвърти блок на АЕЦ-Козлодуй, явно студът ни действа зле. И че ако искаме, може и още писма да пишем за пускане на блоковете, обаче те няма да ги четат, защото също имат интереси …

– Направо се объркахме!

Объркахме се, наистина. И тоя път. Да не говорим, че и някои църковни вярващи успяха да се разделят на политически принцип, по линията ДС – КГБ. И да охулват Патриарха и духовенството, че обръщат внимание на Путин. И го пускат в „Св. Александър Невски”, едва ли не…

И докато тече цялата тая безсмислена логорея на средното поколение любители на политически хобита (направи ми впечатление, че интервюираните млади хора обикновено разсъждаваха за Путин в опозицията „кефи ме – не ме кефи”), политиците извъртяли едни среднощни преговори и на другата сутрин Правителството, събудено рано-рано, одобрило една камара споразумения, дето май никой не разбра какво точно значат. Даже и подписалите не разбрали, имам подозрения.

Доста силни подозрения при това, защото на другия ден министърът на икономиката и енергетиката каза, че като преговаряли по газопровода се разбрали да се имат предвид интересите на България, „каквото и да означава това”. Нямал е време да пита явно човекът, но пък може да пише на Путин, ако се наложи. Друг един заместник министър, поканен в Нова телевизия, обясни, че преговорите са били много тежки, защото се решило двете страни да имат по равно участие – 50 на 50 – след първоначално предложение ”51 процента за Русия и 49 за България или обратно…”

Въобще, преговаряло се е с пот на челото… Но няма как – международна политика.

И така, вместо да обичаме Русия и Путин за това, за което трябва да бъдат обичани, да не харесваме това, което не е за харесване, и да работим с тях, когато става дума за работа, ние отново предпочитаме да говорим. Най-вече за себе си, за своите чувства, страхове и комплекси. И докато русофилите поздравяват Путин по радиото „Да е жив, здрав и много щастие му желаем!” , русофобите лепят по дърветата плакати „Путин вън!”, а икономистите обясняват как се взема мярка за шапка, и как сега е моментът България да приклещи Русия, понеже без нас никакъв газопровод не могат да направят руснаците, политиците сънени подписват международни споразумения на коляно…

А Путин… какво ни е виновен Путин?

Търся ключ да проумея къде се къса смисълът във всичко, което правим като народ. Напоследък поне. Последните няколко столетия… Историците ако знаят, да кажат.

Моето мнение е, че нещата опират до човека. Ние сме изнервен народ. Способен силно да люби и мрази, но не и да уважава някого. Понеже за да уважаваш някого, трябва да имаш някакво самоуважение. Е, нямаме. Затова и живеем извън себе си, извън онова, което прави от тълпата народ – дали ще го наречем национален идеал или национален интерес в момента няма значение – и потъваме в плаващите пясъци на политическата конюнктура винаги, когато тръгнем да защитаваме интересите си като държава.

Наскоро прочетох изречение, написано от специалист по история. Автентичният политик, се казваше там, трябва да знае произведенията на светите отци. Подейства ми ободряващо и дори разсмиващо.

Но сега, като помисля пак, без да защитавам такъв научен извод все пак бих казала, че за автентичния човек изобщо няма да е зле да се доближи до тези произведения. Ако те са символ в случая на онази друга мисловност, която се ражда в църквата, и която събира, а не разпилява човека. Защото ако човекът намери опорна точка да се изправи като личност, ще знае да различава добро и зло и да избира свободно. И има много големи шансове един народ, съставен от такива личности, да се изправи и да стъпи на верен път.