Християнство или толстоизъм?

Повод за тези размисли е едно есе на проф. Калин Янакиев, публикувано във в. ”Култура” под надслов Фрагменти срещу едно ”зло” християнство. Струва ми се, че темата, избрана от автора, и изводите, които прави той, засягат твърде болезнено християнската съвест – и заслужават поради това сериозно обсъждане и дискусия.

Проф. Янакиев се опълчва срещу това, което той нарича ”зло християнство”. Въпреки че определението ”зло” е сложено от него в кавички, очевидно е, че той смята наистина този вид интерпретация на християнството за нещо зло и дори за антихристка подмяна на Евангелието. За какво става въпрос? Става дума за всички онези християни – очевидно не само православни, но и католици, и протестанти, – чиято позиция включва активно осъждане и противопоставяне на злото в света, чиято съвест изисква реално противодействие на порока край тях – преди всичко със слово и морален призив, разбира се, но ако трябва дори и с меч, с прилагане на сила и принуда срещу носителите и разпространителите на злото, с насилствено ограничаване на злата воля и стъпкване на нейните плодове. Ето, тъкмо тези хора са си спечелили отвращението на проф. Янакиев – той ги смята за заслепени и прелъстени люде, ”зилоти”, фарисеи и потенциални антихристи. В Христа той вижда само пасивното и рецептивно начало, само жертвата и саможертвата – единственият начин да се противопоставиш на злото, – а в Антихриста пределния архетип и реализация на принципа на мъжествеността и волевостта, на всичко, що е мъжко, активно, воинско, и то най-вече когато те се мобилизират в името Божие, в името Христово: ”[Антихристът] ще говори не на света, а против света; няма да спасява с него света, а ще осъжда света, дори ще убива в Негово име… Ще събира не ученици и апостоли, а воини… ще говори силно и точно срещу греха, но не защото ще е движен от Дух на любов, а защото ще е подтикван от дух на превъзношение, раздразненост и презрение към грешното човечество… ще поиска да се яви като победител на злото чрез меч, а не чрез жертва”. Да се бориш, да воюваш активно със злото в света, да го осъждаш на думи и да му противодействаш на дело – означава да излезеш от Христовата сфера на чистата жертвеност и да се отдадеш на антихристката стихия на сатанинската гордост, войнственост и злоба. Ето как на волевия, активен и мъжествен Христос на ”зилотите”, ”фарисеите” и ”антихристите” проф. Янакиев противопоставя своя женствен, пацифистки и либерален Христос, който е ”истинският”, ”същинският” евангелски Иисус.

Кой от тях е истинският, а кой – фалшивият? Този проблем е твърде интересен – не на последно място и затова, че вече е бил поставян в историята: имам предвид полемиката между Лев Толстой и философа Иван Илин от началото на ХХ в. Както знаем, Толстой предлага своя версия на Евангелието, в чийто център е заповедта за непротивене на злото. Който се противи на злото със сила, успява само да сътвори ново зло и да увеличи общата сума на страданията в света, твърди той. Единственото спасение е да преклоним доброволно глава пред ръката с ножа, да се жертваме с надеждата, че убиецът (агресорът, поробителят, изнасилвачът) ще бъде трогнат от нашата саможертва, че в душата му ще бъде посято семе, което ще изкласи един ден. Според Толстой така учи Христос и тъкмо това е същината на евангелското благовестие. На това основание Толстой отхвърля държавата, правото, съда, полицията, войската и т.н. като форми на антихристко зло и насилие, поддържащи общата сума на страданията в света, а позитивното, освещаващо отношение на традиционното християнство към тях – като проява на сатанинска гордост и жестоко, фарисейско изопачаване на Христовите завети, записани в Евангелието. Срещу учението на Толстой се изказва големият руски религиозен философ Иван Илин: в книгата си За противенето на злото със сила, излязла през 1925 г., той подлага толстоизма на унищожителна критика. Впоследствие ще се върнем към полемиката между тях, а сега нека да разгледаме въпроса за Антихриста.

Кой е Антихристът?

За проф. Янакиев няма съмнение: Антихристът ще е фанатичен християнин, някакъв умопомрачен християнски зилот, който ще разстрелва човечеството в името на своята морална утопия: ”Боя се, че е крайна наивност да се очаква Антихристът да се появи на света с образа на секуларен либерален чиновник, оформящ всемирното узаконяване на еднополовите бракове… Антихристът съвсем няма да говори противоположното на Христос (на Словото): нали ако би го сторил, не би успял да съблазни и измами никой от Христовите. Не, той ще говори именно Христовото, но ще го говори с невероятна гордост – като нещо, над което има монопол (етнически, геополитически и т. н.). Ще го говори не на света, а против света; няма да спасява с него света, а ще осъжда света, дори ще убива в Негово име (за да ”спаси” Христос от света). Ще събира не ученици и апостоли, а воини. Ще обяви грешниците (каквито, както винаги, ще намери в изобилие) за анти-христи и ще поиска ”неговите” да ги подчинят, да ги поробят, да ги ”дисциплинират” в името Христово”.

Странни, фантасмагорични страхове! Та нали Антихристът все пак ще е продукт на някакво историческо развитие, на развитието на човечеството през вековете (особено последните); той няма да се спусне при нас като парашутист от Марс, да изскочи от небитието като deus ex machina, нали? Можем да съдим (донякъде) за чертите на бъдещия Антихрист само от онова, което се върши в момента пред очите ни. И какво се върши пред очите ни? Може би някакво победоносно ширене на християнския пуританизъм и зилотизъм из целия свят? Народни множества, които слушат в захлас нови Савонароловци, бичуват се като средновековни флагеланти и хвърлят в огъня купища телевизори, таблети и смартфони? Парламенти, които приемат единодушно закони срещу гейове, оскърбители и богохулници? Смешно! Картината на нашето съвремие е безкрайно далеч от страховете на проф. Янакиев. За Антихриста знаем, че той ще бъде преди всичко лукав. Той ще дойде на власт, като ”гъделичка слуха” (2 Тим. 4:3) на човечеството, а не като му прекослови – което вече изключва използването на твърде непопулярните днес християнски лозунги. Християнството днес е охулено и осмяно и ”човеците не търпят вече здравото учение” (2 Тим. 4:3). Крайна наивност е тъкмо това – да мислиш, че световният елит и консуматорските маси на днешното човечество могат да издигнат на трона на световния властелин човек с християнски убеждения. Трябва да си абсолютно извън историята, съвремието и живота, за да очакваш нещо подобно. Напротив, Антихристът ще е подчертан либерал, той ще тръби за демокрация, толерантност, плурализъм, мултикултурализъм, права на човека и т.н., и т.н. Бихме били абсолютни наивници, ако очаквахме нещо друго. Стихията на либерализма е органично антихристиянска стихия. Първият либерал в историята на света е Луцифер. Ангелът, който се опълчи срещу Божията ”тирания” и ”тоталитаризъм” в името на ”правата”, ”демокрацията” и ”равенството”. Оттогава и досега неговите последователи не спират да режат със скалпел и да прекрояват Божия свят според своите призрачни, фантастични планове и утопии. От либералната утопия на всеобщото равенство израснаха марксизмът и комунизмът с всичките им разновидности, кървавите режими на ХХ век. Днешният либерализъм дава своята благословия за всички извращения, за най-гнусните перверзии. Със своите подозрения спрямо активната християнска позиция проф. Янакиев само присъединява перото си – без да иска, може би – към либералното гонение срещу християнството, което се разгръща днес в световен мащаб.

Чужд ли е на меча Христос?

”Нека изследваме и техния дух, дали ”е от Бога” (вж. 1 Иоан. 4:1) – размишлява проф. Янакиев. – За тях Пасхата не се е състояла, само Разпятието. И те стоят пред него, но не чакат Възкресение, а Разпнатият да слезе от Кръста и да изпепели разпинателите Си… Тяхното истинско желание е да Го свалят от Кръста и да Го превърнат в Отмъстител. В дълбочината на душите си, повтарям, те не искат Възкресение (въз-кръст-ване), а слизане от Кръста и взимане на мечовете, които учениците са Му предлагали на Тайната вечеря (вж. Лук. 22:38). Христос обаче веднъж завинаги е отказал онези ”два меча” – онзи съюз на духовната със светската власт и в света си е избрал Кръста пред меча. Ето защо, който вземе меча вместо Кръста му, дори да го вземе ”за Христос”, ще се разобличи като ”Анти”-Христ”.

Чужд ли е на меча Христос? Нека видим какво казва за това Писанието.

”Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч” (Мат. 10:34-35).

”И секирата лежи вече при корена на дърветата; затова всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън… лопатата Му е в ръката Му, и Той ще очисти гумното Си и ще събере житото Си в житницата, а плявата ще изгори с неугасим огън” (Мат. 3:10-12).

”Огън дойдох да туря на земята, и колко бих желал да беше вече пламнал!” (Лук. 12:49).

„Отдайте почит Сину, за да се не разгневи, и за да не погинете във вашия път, защото Неговият гняв скоро ще се разпали“ (Пс. 2:12).

”Гневът Божий се открива от небето върху всяко нечестие и неправда на човеците, които държат истината в неправда” (Рим. 1:18).

”Той държеше в дясната Си ръка седем звезди, а от устата Му излизаше двуостър меч; лицето Му сияеше, както слънце сияе в силата си” (Откр. 1:6).

”И на ангела на пергамската църква напиши: тъй казва Оня, Който държи двуострия меч” (Откр. 2:12).

”Покай се; ако ли не, скоро ще ти дойда и ще вляза в бой против тях с меча на устата Си” (Откр. 2:16).

”И чедата й ще поразя със смърт, и всички църкви ще узнаят, че Аз съм, Който изпитвам сърца и вътрешност; и всекиму от вас ще въздам според делата му” (Откр. 2:23).

”И ще дам на двамата Мои свидетели, и те, облечени във вретище, ще пророкуват хиляда двеста и шейсет дена. И ако някой иска да ги увреди, огън ще излезе из устата им и ще погълне враговете им; ако някой поиска да ги увреди, така трябва той да бъде убит. Те имат власт да затворят небето, за да не вали дъжд в дните на тяхното пророкуване, и имат власт над водите да ги превръщат в кръв и да поразят земята с всякаква пораза, колчем поискат” (Откр. 11:3-6).

”И видях небето отворено, и ето, кон бял. Оня, Който яздеше на него, се нарича Верен и Истинен, и Той праведно съди и воюва; очите Му бяха като огнен пламък, а на главата Му имаше много корони и написано име, което, освен Него, никой не знаеше. Той беше облечен в дреха, обагрена с кръв, и името Му – Слово Божие. А небесните воинства, облечени в бял и чист висон, следваха подире Му на бели коне. От устата Му излизаше остър меч, за да поразява с него народите; Той ще ги пасе с железен жезъл и ще тъпче винения лин на яростта и гнева на Бога Вседържителя” (Откр. 19:11-18).

”Останалите пък бидоха убити с меча, излизащ из устата на Оногова, Който седеше на коня; и всички птици се наситиха от плътта им” (Откр. 19:21).

”Който откарва в плен, сам ще отиде в плен; който с меч убие, той трябва с меч да бъде убит. Тук е търпението и вярата на светиите” (Откр. 13:10).

”Който се поклони на звяра и на образа му, и получи белег на челото си или на ръката си, той ще пие от виното на яростта Божия, вино неразводнено, наляно в чашата на гнева Му, и ще бъде измъчен с огън и жупел пред светите Ангели и пред Агнеца. Димът от мъчението им ще се издига вовеки веков; няма да имат покой ни денем, ни нощем” (Откр. 14:9-11).

Питам се: въз основа на какви библейски и евангелски данни проф. Янакиев смята, че Христос е ”отказал веднъж завинаги меча”? Виждаме, че Писанието свидетелства нещо съвсем друго: Христос не е само Агнец, но и праведен Отмъстител; не само Жертва, но и Съдия. Двете Му служения не си противоречат, както мисли проф. Янакиев, а се допълват. Ако евангелският Христос ”преломена тръст няма да дочупи и тлеещ лен няма да угаси” (Ис. 42:3, Мат. 12:20), то апокалиптичният Христос ”ще пасе народите с железен жезъл, ще ги строши като грънчарски съд” (Пс. 2:9, срв. Откр. 19:17). Христос, както си Го представя проф. Янакиев, Христос-либералът, Христос-пацифистът, съществува, боя се, само във въображението на проф. Янакиев; при всички случаи това не е Христос на Писанието и Църквата.

Колкото за ”земния”, за ”светския” меч, срещу който толкова въстава проф. Янакиев, то не намираме ли благословия и за него в думите на Апостола: ”Защото началникът е Божий служител, теб за добро. Ако пък правиш зло, бой се, защото той не напразно носи меч: той е Божий служител и отмъщава с гняв ономува, който прави зло” (Рим. 13:4-5)? И ако Апостолът е имал предвид съвременните му езически началници и воини, то колко по-голяма е Божията благословия, когато мечът се издига за праведни и християнски цели в името Божие, в името Христово? И това не са някакви умозрителни разсъждения. Църквата тачи множество свети воини, свети князе и свети царе, чийто меч е служел на Христа и чието служение на Христа се е извършвало именно с меч. Св. Георги Победоносец – покровителят на въоръжените християни, на християнската войска: какво ли би казал проф. Янакиев за него? И още много: св. Теодор Тирон, св. Теодор Стратилат, св. цар Борис (погубил с меч въстаналите езически болярски родове), св. Александър Невски… Впрочем, последният е недолюбван от проф. Янакиев заради ”тежката стъпка на руския империализъм”… И още много светии-воини, начело с небесния си предводител – св. Архангел Михаил, архистратига на небесното и земното войнство.

”Ето защо, който вземе меча вместо Кръста му, дори да го вземе ”за Христос”, ще се разобличи като ”Анти”-Христ”. Дали?…

Христос или Толстой?

Ако някой отхвърля принципно ”меча” като съдник и регулатор в човешките работи; ако някой смята, че може да възпре насилника само с ”жертва”, тоест като се хвърли доброволно сам в лъвската паст и хвърли и децата си в нея, то такъв човек не трябва да мисли, че е непременно последовател на Христос; той може да се окаже най-многото привърженик на… Лев Толстой.

В книгата си За противенето на злото със сила Иван Илин разглежда по един блестящ начин слабостите и съблазните на този представящ се за християнски възглед. Не мога да се сдържа и да не цитирам откъси от нея.

”Волята Божия [според Толстой] е в това никой да не причинява страдания на злодейците, дори когато те причиняват страдания на нормалните хора, защото ”по Негова воля” всички добри хора са неотменна и безспорна плячка на злите, чиято свирепост си остава светиня за всички останали. И онзи, който не разбира това или не се съгласява с това тълкувание и ”посяга към меча”, предпочитайки да загине сам ”от меч”, отколкото да съучаства предателски в тържеството на злото, бива обявен за безнравствен и безрелигиозен човек, за злодей, който не вярва в Бога. Прикривайки своето сантиментално безволие и късогледия си нихилизъм с такова чудовищно разбиране на религията, приписващо на Бога благоволение към злото и към свободата на злодейството, моралистите, изглежда, не забелязват, че цялото това еснафско богословстване и морализиране ги докарва до цял ред религиозни противоречия и нравствено-фалшиви положения. Тъй, от една страна, Бог е ”любов” и иска от хората взаимно ”състрадание” и ”единение”; от друга страна, той иска да има злодейство, свобода и безнаказаност за злодейците”.

”Когато нравствено-благородната душа търси в своята любов религиозно-правилен, волеви отговор на буйния натиск на злото, то страхливите, неискрените, безразличните, безрелигиозните, настроените нихилистично или релативистично (”всичко е относително и условно”), безволните, сантименталните хора… могат само да пречат на това търсене, обърквайки го, изопачавайки го и отвеждайки го върху лъжливи пътища”.

”Доброто и злото в действителност не са нито равноценни, нито равноправни; и точно по същия начин не са нито равноценни, нито равноправни техните живи носители, осъществители и слуги. Да наричаш онзи, който слага със сила край на злодейството, ”насилник”, е възможно само вследствие на слепота или лицемерие; да осъждаш ”еднакво” екзекуцията на злодея и убийството на праведния мъченик, е възможно само вследствие на лицемерие или слепота. Само за лицемера или слепеца са равноправни Георги Победоносец и убиваният от него змей; само лицемерът или слепецът може, виждайки този подвиг, да ”пази неутралитет” и да призовава към ”хуманност”.”

”Духовната любов, владееща източника на истинското, боголюбиво човеколюбие, знае цената и съблазните на сантименталната хуманност и не се лъже от нея.

Напразно би било несъгласният с това да се позовава върху заповедите на Христа, Който ни учи да обичаме враговете и да прощаваме обидите. Такова позоваване би свидетелствало само за недостатъчно вникване в проблема.

Призовавайки ни да обичаме враговете си, Христос има предвид личните врагове на самия човек (”вашите”, ”вас”; срв. Мат. 5:43-47; Лук. 6:27-28), собствените му недоброжелатели и гонители, на които обиденият, естественно, може да прости или да не прости. Но Христос никога не ни е призовавал да обичаме Божиите врагове, да благославяме онези, които мразят и тъпчат всичко божествено, да съдействаме на насилниците, любезно да съчувстваме на жестоките развратители на душите, да им се умилкваме и да се грижим по всички възможни начини някой да не попречи на тяхното злодейство. Напротив, за такива хора и дори за несравнимо по-малко виновни от тях Той има и огнено слово на изобличител (Мат. 9:21-24; 23; Марк. 12: 38-40; Лук. 11:39-52; 13:32-35; 20:46-47 и др.), и заплаха със сурово възмездие (Мат. 10: 15; 12:9; 18:9; 34-35; 21:41; 22:7; 24:51; 25:12, 30; Марк. 8:38; Лук. 19:27; 21:20-26; Йоан. 3:36), и прогонващ бич (Мат. 21:12; Марк. 21:15; Лук. 19:45; Йоан. 2:13-16) и напомняне за бъдещите вечни мъки (Мат. 25:41, 46; срв. Йоан. 5:29). Ето защо християнинът, който се стреми да бъде верен на словото и духа на своя Учител, съвсем не е призован да принуждава противоестествено душата си към чувства на нежност и умиление спрямо неразкаяния злодеец, нито пък може да вижда в тази заповед основание или повод за освобождаване от дълга си да му се съпротивлява. Той трябва да проумее само едно – че истинското, религиозно-правилното противене на злодейците води с тях борба не като с лични врагове, а като с врагове на делото Божие на земята; тъй че колкото по-малко лична вражда има в душата на съпротивляващия се и колкото повече е простил вътрешно личните си врагове – всички изобщо и особено онези, с които води борба, – толкова повече борбата му, при цялата й необходима суровост, ще бъде духовно по-автентична, достойна и жизнено целесъобразна”.

”Значи ли ”прощаването на враговете”, че аз се въздържам от всякакво съждение, измивам си ръцете и оставям на събитията да се развиват, както си знаят? Такава позиция на безразличие, безволие и измиване на ръцете няма нищо общо с християнската прошка и не може да бъде обоснована с никакви позовавания на Евангелието…”

”Човекът, изгасил в душата си Божия образ, се нуждае не от безволно-съчувстващо ”да”, а от сурово-осъждащо ”не”, и това възпиращо и отрезвяващо го ”не” може и трябва да има своя истински източник в любовта към Бога на небето и към божественото в падналата и духовно изгасналата душа. Тъй се заражда и формулира онзи отрицателен лик на любовта, който винаги е вкарвал и ще вкарва в съблазън късогледите и сантименталните хора. Съдейки по външната видимост и не съглеждайки в проявите на тази любов нито сладникаво съчувствие, нито умиляваща жалост, те започват да говорят с негодувание за ”вражда”, ”омраза” и ”злоба”, ужасяват се и призовават към противодуховно и малодушно ”състрадание”.

”Има една мъдра християнска легенда за отшелника, който дълго побеждавал дявола във всички му форми и всичките му изкушения, докато най-сетне врагът не почукал на вратата му в образа на ранен, страдащ гарван, и тогава сляпото сантиментално състрадание победило в душата на отшелника: гарванът бил пуснат и монахът се оказал във властта на дявола… Именно на тази сантиментална любов, произтичаща от слабост и имаща значението на съблазън, духовното зрение и духовната воля слагат предел; те карат човека да установи вярна граница за своята безразборна и безпринципна чувствителност и обръщат духовното му око към водителните образи на архангел Михаил и Георги Победоносец”.

Тези размисли на Илин са актуални не само за времето, когато са били изказани, и далеч не само по отношение на Толстой и толстоистите. Те са безкрайно актуални и днес, когато световният либерализъм – който не е нищо друго освен крайна форма на атеистичния хуманизъм и моралната демобилизация и релативизъм – ни учи да се отнасяме еднакво към насилниците и техните жертви, да защитаваме ”правата” на престъпниците и злодеите, да приемаме всички форми на перверзията като нещо равностойно и еднакво с нормалността и Божия ред. Затова им е и нужен Христос-либерал, Христос-релативист и пацифист, за да оправдае тяхната всеядност и безпринципно приемане на злото.

И тъй, да внимаваме! Да внимаваме да не изпаднем: вместо в любов – във фалшива сантименталност, вместо доброта – в разнежена чувствителност, да не сбъркаме християнската любов със светския хуманизъм и либерализъм, а истинското, автентично Христово учение – с либерално-толстоисткия фалшификат на християнството, с едно духовно менте. Към това ни призовава Иван Илин и това е твърде актуално и днес, ако съдим по текстове като есето на проф. Янакиев.

Осъденият съдник: още по въпроса за хомосексуалността

Християнското противене и осъждане на перверзията предизвиква особеното раздразнение на проф. Янакиев. ”Лукавата фиксация на това ”зло” християнство [е] върху хомосексуалната склонност – пише той. – Но това е порокът, от който, ако си свободен, нямаш никаква заслуга, че си свободен от него. Напротив, ако го имаш, дори да искаш да го нямаш, би могъл само да искаш да го нямаш. Ето защо той най-лесно се съди и фиксацията върху него у съдиите му издава лукавството им. О, колко е лесно да не си хомосексуален, ако не си хомосексуален! Опитай обаче да не бъдеш горд, ако си горд (а всеки е горд), опитай дори без гордост да съдиш гордостта (защото всяко осъждане на гордостта е поне малко гордо)! Опитай да не бъдеш користолюбив, да не бъдеш егоцентричен! Опитай да бъдеш самопожертвувателен, да раздадеш имуществото си, когато го имаш, и да последваш Христос, Който ”няма де глава да подслони” (Мат. 8:20)”.

Цялото това пространно разсъждение е всъщност едно хитруване. Проф. Янакиев отлично знае, че проблемът не е в това. Никой не се ”фиксира” специално върху хомосексуалната перверзия като един от безбройните, уви, човешки пороци и грехове. (Ако не смятаме за ”фиксация” това, че Бог е изтребил цeли градове заради нея – Бит. 19:24). И апостол Павел само я изброява между другите грехове, които не позволяват на човека да влезе в Царството Божие (1 Кор. 6:9). Либералите са онези, които се ”фиксират” упорито върху нея и я налагат безсрамно на всички нас като част от нормалността, като норма и (едва ли не) закон. Либералите пробиват по цял свят закони за еднополовите бракове. Либералите я пропагандират в училище и издават книги за деца – ”Той и той”, ”Принцът и кралският син” и т.н. Либералите вкараха в затвора онзи пастор от Швейцария, който се осмели да цитира апостол Павел по този въпрос – нещо, до което не бяха стигали и най-озверените атеистически тоталитаристи. Либералите отнемат деца от родителите им, за да ги дадат за осиновяване в хомосексуални ”семейства”. Ето това предизвиква бурната реакция на християните по целия свят и възмущенията на проф. Янакиев просто не улучват целта. Нека да ги обърне към своите колеги от либералните редици, нека да ги адресира по правилния им адрес. В противен случай ще сме принудени да заподозрем, че ”лукавството”, за което говори проф. Янакиев, се крие всъщност в самия него.

Русия и въпросът за вината

Предварително се извинявам на читателите, че едно разсъждение по принципни морални и религиозни въпроси изпада изведнъж до плоско политическо ниво: Русия, Путин и т.н. Но така е изграден текстът на проф. Янакиев и ние сме принудени да го следваме.

В края на своето есе проф. Янакиев обвинява Русия за това, че не иска да се покае за престъпленията от миналото:

”…Всред този народ за 70 години бе извършено най-мащабното братоубийство, което е било извършвано някога в историята, и при все това не го зрат като грях, а единствено като ”велико изпитание”. Идеологията им стилизира Русия като множество от Авеловци, но не и като множество от Каиновци… Стилизира я като народ, който винаги остава ”в дълбочината си здрав”, и безобразията в него винаги са дело на ”други”… Светът е длъжен да бъде удивено потресен и потресено удивен от ”руската трагедия” на двадесети век, но не може, няма право да се страхува, да се опасява, да се пази от същите онези, които за по-малко от век избиха над 20 милиона души само у дома си, а след това изнесоха тази индустрия на убиването и върху територията на цяла Източна и Централна Европа… Кога тази държава се покая за престъпленията на комунизма? Тя призна неговото поражение, което нямаше как да отрече. Но тя не се покая и не се кае за него”.

Въпросът за покаянието е труден въпрос. Често ли дочакваме покаяние от цели страни и нации, особено от големите? Покая ли се Турция за вековното изтребление на балканските народи, за арменския геноцид? Англия – за опиумните войни, за търговията с роби и колониалните грабежи? Америка – за Виетнам, Ирак, Югославия, Либия, Сирия и т.н.? Германците – за подвизите на Вермахта на Изток? Списъкът може да бъде продължен още много.

И все пак проблемът наистина съществува. Какво беше ”руският” комунизъм – вина или нещастие? Създаде ли комунизма Русия или беше ”сполетяна” от него? Ще напомня само няколко ключови факти.

Руският народ не е избирал комунистите. Те се самоналожиха чрез военен преврат, чрез насилствена узурпация на властта през октомври 1917 г. Нещо повече, те ликвидираха със сила Учредителното събрание – парламента, в който нямаха мнозинство. Властта на комунистите беше наложена на Русия насила. Това е доста различно от ситуацията в Германия, където Хитлер дойде на власт чрез свободни избори, нали?

Но, ще каже някой, руснаците фактически са одобрили новия режим чрез мълчаливото си съгласие, чрез пасивността и покорството си. И това не е вярно. Веднага след болшевишкия преврат в Русия започна гражданска война. Голяма част от населението въстана срещу превратаджиите. Националните, патриотичните сили на Русия, охулени като ”реакционери” и ”белогвардейци”, воюваха повече от три години – от 1917 до 1921 г. – срещу узурпаторите на властта. Кой в такъв случай носи вина за всички последвали престъпления на режима – народът или самият режим?

През всичките 70 години, докато беше на власт, правителството на комунистите не проведе нито веднъж свободни избори и не получи нито грам легитимност чрез волеизява на народа. Народът беше пленник и роб на една тоталитарна система, която не се е допитвала никога до него за своите решения и действия. Е, отговорен ли е вързаният със запушена уста човек за онова, което вършат с него насилниците?

Така че, проф. Янакиев, въпросът далеч не е толкова лесен, колкото Ви се струва на Вас и на останалите критици и обвинители на Русия.

Впрочем, проф. Янакиев само споделя недоверието и враждебността към Русия с повечето либерали по света. Къде се корени тази единодушна омраза на световния либерализъм – дали единствено в справедливото възмущение от комунистическото минало на тази страна? Или има и нещо друго? Случайно ли е, че голямото гонение срещу Русия през последните две години съвпада по време (а може би и по съдържание?) със световния либерален поход срещу християнството? И днес злото на тази планета избира отново и отново за своя мишена Русия, както беше през 1917 и 1941 г. Значи, тя му пречи с нещо. Някъде и в нещо го възпира.

Впрочем, това е тема за отделна статия. Разгледах есето на проф. Янакиев не за да правя политически изводи накрая. Доверявам тези мои размишления на читателите с надеждата, че безкрайно голямата важност на поставените от него и от мен проблеми ще предизвика интерес и широка ползотворна дискусия. На добър час!