Христос и оръжията на слабите

Свещеник Ясен Шинев

Когато завърших право и започнах да работя като юрист, един от опитните колеги ми каза следното: „Ти си млад и сега започваш. Имай предвид, че за кратко време ще натрупаш богат житейски опит. Ще се научиш да преценяваш хората. Но когато видиш колега, който упорито критикува другите и говори за техните пропуски и недостатъци, и винаги се оправдава с тях – знай, че не е добър професионалист. Истинските професионалисти и качествени юристи се стремят да не забелязват лошото в другите и дефектите на системата, а са взискателни само към себе си. Избягват да оценяват работата на останалите, говорят по-малко и не критикуват. Други се крият зад техните грешки, така оправдават себе си и избиват комплекси.“

Мина време и аз разбрах, че е бил изцяло прав. Бог ме срещна с немалко хора, които говориха много и осъждаха кого и какво ли не, но упорито отказваха да се вгледат в себе си. Когато Христос ме призова за свято служение и по милост ме облече в духовна власт, всичко това се случи отново. Нещо повече – тези мои наблюдения станаха още по-релефни и задълбочени. Обстановката беше коренно различна, но симптомите бяха същите – бягство от лична отговорност и избягване на въпроса за личната вина. Уви, в Светата Църква има много вярващи, които оправдават своята немощ или нежелание да се трудят на Божията нива, като се крият зад пропуските на другите и виждат само техните недостатъци. Но това е в противоречие с онова, което изисква Спасителят!

В първите дни, когато ме ръкоположиха като дякон, един от уважаваните изповедници на миряни и млади духовници ми даде много ценно наставление: “Вече си част от нас. Ще видиш много неща. Някои от тях няма да ти харесат. Но запомни – ако искаш наистина да напреднеш в духовния живот, гледай само и единствено себе си. Не съди другите. Всеки живее в своя ад. Води вътрешна борба и носи кръста си, и като духовник, и като човек.“ Тези думи се запечатаха в паметта ми и винаги, когато ме връхлиташе някакво изкушение в отношенията с другите, ми даваха утеха. Всеки от нас, който и да е той, повярвал в Христа и поел по трънливия път към Царството Божие, води своята лична и неразгадаема за околните „невидима бран“. Това е война на два фронта – вътрешен и външен, която протича с променлив успех. Всяка стъпка нагоре по духовната лествица е последвана от яростната съпротива на лукавия. В стихията на неизменната „метаноя“ и силно вътрешно напрежение, особено са валидни думите на един от най-забележителните мистици и терапевти на Светото Православие, св. Исаак Сирин: “Когато човек живее в тяло, той преминава от знание в знание, като му пречат демоните, а помага благодатта“ (“Подвижнически слова“). И всичко това става по Божия воля и допущение, за да кали той себе си в духовната бран и да се очисти от остатъците на старата си природа. Това е благословена битка, без която никой не заслужава да получи наградата си – блаженството на рая.

Не трябва да съдим никого, защото не познаваме нито болестите на душата му, нито конкретното състояние, в което се намира към момента, когато ние го наблюдаваме с любопитния си, но грешен взор. Духовният живот е процес, мъчителен и изпълнен с изпитания, невидим за околните, и той има своя пулс, дълбоко личен и неповторим. А въцърковяването на всеки новоповярвал православен зависи от много вътрешни и външни фактори, които са неразбираеми за неповярвалите и оставащи навън, извън особения свят на Светата Църква. Затова е най-добре да насочим своя духовен окомер навътре, към тайника на своята душа. Да напрегнем всичките си усилия и да се помирим с Бога, да очистим кладенеца на своето сърце от всяко наслоение на греха, с помощта на всепроникващата Божия благодат. Така всеки ще положи основата на подвига и цел на духовния живот – обожението на своята личност.

Да се опитаме не само да последваме Христа, но и да се превърнем в икони Негови, очистени и осветени „нови твари“. Всеки от нас изживява своята съкровена връзка със Спасителя, следвайки Го и не трябва да бъде осъждан за неговия ритъм и движение нагоре. Всяка душа скърби, страда и носи своите лични болести, но е изкупена със жертвената Кръв на Иисус на Светия Кръст. Той е нашата надежда, но и мост и освобождение от примката на света. Той е пробив и победа над суетата и скръбта на ежедневието, и въртопа на страстите, които ни опустошават. Бог не само има план, а и нещо по-велико – промисъл за всяко свое творение, а особено за повярвалите в Него! Той е Син Божи и Царят на Мира и Любовта, и ни призовава да обичаме всички, дори враговете си. Наистина никой от нас не е достигнал толкова високо – да може да приложи в пълнота тази негова повеля, поради своята лична немощ и недостойнство. Но всеки може да се научи да уважава другия и да се опита да не го осъжда пряко или задочно. С това не само ще изпълни „Не съдете и няма да бъдете съдени“ (Лук. 6:37), но и ще избегне излишните грехове на осъждане и арогантност. Всеки е призван да „разшири сърцето си“ и да приеме другия, при все цялата му немощ и нищожество. Това е проява на изграден духовен ритъм и силна мисловна дисциплина, защото бесовете по всякакъв начин ни тласкат към обратното.

Една от изповедниците на Светото Православие на 20 в., монахиня Гавриила (1897-1992), ни е оставила това свое наблюдение, което звучи като диагноза: “Критикарството, иронията, надменността, лицемерието и нагласата „да, но“ са оръжията на слабия, който се е провалил пред Бога – както в житейските си стремежи, така и в крайната си цел“ (“Аскетика на любовта“, мисъл 152). Затова и патосът на осъждане е преди всичко оръжие на онези, които не само не са посетени от Божията благодат, но и не се борят искрено и дръзновено за спасението на своите души. Това е утеха и убежище на тези, които, водени от своето лично недостойнство и измъчвани от нестихващи вътрешни противоречия, насочват вниманието си навън, за да потърсят оправдание за своя личен неуспех. Той е белег на отстъпление и плод на нездрав духовен живот.

Напротив – този, който искрено се подвизава и знае трудностите на своята свята задача, не само няма време, но и никакво желание да осъжда, и с това да трупа допълнително грехове. Той ги е захвърлил като вехти и непотребни оръжия на старата си природа. Но Христос, Който със Своето Възкресение победи силите на ада, не само ни подарява, но и ни облича с друго, свято всевъоръжение. Дава ни Своята непобедима защита и нови, съвършени оръжия – любовта, прошката, състраданието и цялата милост на Своя Пример. С тях не само ни прави Свои съработници и съслужители, но и ни призовава да бъдем синове на светлината и храмове на Живия Бог!