Цар и генерал… и синод

Пролетта е сезонът на любовта. А любовта е, казват, сляпа. Тя ни кара да вършим глупости, дори когато бихме ги вършили и без любов.

Пролетта пукна и Синодът на Българската православна църква взе решение да се споменава Царя в богослужението. Не задължително, но препоръчително. Няма нищо лошо в това, но защо точно сега го реши Синодът? Царят съществува на политическата сцена, откакто е миропомазан (или не е миропомазан – че висшите духовници и в това не са единодушни). А възможността пък да бъде споменаван в богослужението без държавната репресия да се стовари върху църквата съществува през последните повече от 25 години. Тогава защо така изведнъж… го споменахме? Злите езици назовават най-различни причини – външнополитически, вътрешнополитически, църковнополитически. Но аз предпочитам да мисля, че е от любов. Сърцето си има доводи, които разумът не познава, както е казал Паскал.

Въпросът е у кого ще остане Черният Петър в тая любовна игра. По всяка вероятност – отново в църквата. И като казвам “църква”, нямам предвид само клира. Макар че в този случай – да, има вероятност именно клирът да изгуби най-много. Защото интересното при всички разделителни линии в българското църковно общество към днешна дата е, че описват клира в някакви малки негови сечения. А сега изглежда, че повечето установени граждански опозиции (демократи – комунисти, либерали – консерватори, русофили – русофоби, славянофили – евроатлантици, мултикултуралисти – националисти, гербаджии – атакисти…), които разбира се са се пренесли в църквата и бълбукат из църковния разговор заедно с по-типично църковните разделения на зилоти и модернисти, новостилци и старостилци, провизантийски и проруски естети и подобни, та изглежда, че всички тези разделения се събират под общия знаменател на едно ново разделение – недоволството срещу монархическия жест, което се адресира към автора на този жест, Синода на БПЦ.

Толкова много недоволство, че вече се чуха поразителни мнения – как време е държавата да се намеси… Но дори и да не се намеси държавата, и дори да е само защото такава няма, спадът на доверие вече е налице. Вярно е, че има и хора, които не събират любопитство дори да прочетат решението на Синода. Но и тази апатия не изглежда добре. Защото ако едно решение се приема така вяло от едни и така драматично от други (църковни) хора, и двете крайности говорят по-скоро за невротично справяне с проблема. Но повече за това да кажат специалистите.

Кратък видеомонтаж с мнения на митрополити се разпространи вчера, очевидно в опит да се проникне в мотивите на новоприетото решение. Напомни ми хумористичен разказ, в който героят поставя въпроса защо в Англия обличат бебетата с ненужно дълги ризки, хабейки количества излишен плат. Отговорът на бавачката е: “Нима искате да обличаме бебетата с къси дрешки?!” Този отговор, споделя авторът, не можа да разсее недоумението ми, макар да говореше ясно за чувствата й. И моето недоумение не можаха да разсеят отговорите на синодалните старци. Чудех се дали не е имало време да помислят, освен да чувстват. За да могат да дадат съдържателни отговори на журналистическите въпроси, вместо храна за поредните “скандални” репортажи. Ако бяха помислили, може би щяха да посочат най-малко две принципни положения.

Първото е, че църквата взема решения за съдържанието на вътрешния си живот и богослужебната си практика напълно свободно. Тя изразява убежденията на своите верни, не настроенията на широката общественост и медиите. И не се нуждае – нито по природа, нито по догматически правила, нито по действащото право – от държавна санкция на това богослужебно съдържание. Конституцията не може да предписва на църковната общност какво политическо управление да предпочита и да се моли за него, нито какво да мисли за властта по принцип, да не говорим – за конкретните политически субекти.

Второто е по повод питането дали може царят да олицетворява държавността в една република. Въпросът е в това, че нито формата на държавно управление, нито конкретните обществени отношения в една колективност, нито действащите институции и механизмите за регулиране на тези отношения изчерпват понятието за държавност, както се спекулира, като силно се сочи Конституцията, която разписва за България парламентарна република към днешна дата. Държавността е много по-дълбинен, исторически натрупан и културно разработван от векове пласт на общественото колективно съзнание. От него се предполага да тръгват импулсите, които от едно население, разположено върху една територия, да образуват някаква метафизическа цялост, някаква общност, която да се мисли заедно, да се грижи за себе си с общи усилия и да се нарича народ.

Макар държавата на църковното общество да не е от тоя свят, в същото време църквата съществува в този свят, в условията на всякакви държави и общества. И макар да не си поставя политически цели по замисъл и по конституция, тя не е длъжна да споделя на идейно ниво всички тези политически модели. В свободата на съвестта си църковната общност има право да мисли, че държавността е дар от Бога, който се получава в желанието на един народ да слуша Божията воля и да я следва с убеждението, че това е най-доброто за него политическо и духовно развитие. Може да вярва, че властта се олицетворява от един човек, приел това служение по молитвата и в тайнството на църквата, а църквата трябва да изпросва Божията помощ тази власт да служи за благото на обществото. Каквито впрочем примери има, дори съвсем наблизо и съвсем в Европа. Така че тук въпросът е къде стои царят в ума на църквата по идея, а не къде стои (или не стои) в Конституцията по решение на Народното събрание. Но този разговор отново е разговор в църквата.

Сред нещата, които можеше да каже Синодът, а не каза, е и защо сега каза това, което каза. Каквито и да са духовните основания на това решение – защо идва то сега? И когато отечески – да предположим – Синодът е размислил върху ползата от това си определение, не е ли размислил и върху вредата? И защо не е размислил? Днес ли точно, когато стоим по границите на две войни, когато политическите страсти са нажежени и изтормозеният българин се чуди под кои знамена да застане, в това число – и на църковните активисти; когато от бедност, държавна безпризорност и политически турбуленции обществото ни е на ръба на безсъзнанието, синодалните старци се подсетиха, че имаме цар. И решиха да предложат още една причина за обществено разделение, като сложиха на дневен ред темата за царя, бивш министър-председател, и неговата политика. Защо?

Казват, избори за президент. Казват, опити за връщане на политическата сцена. Нямам нищо против изборите, Сакскобургготски и политическата сцена. Нещо повече – аз го харесвам като личност и политик, макар да мисля, че няма никакво бъдеще тук. Но последният актьор, когото искам да видя на въпросната сцена в състава на екипа за политическата реанимация на царя, е Светият синод на БПЦ. Да не говорим как не искат такива гледки хората, които не харесват Симеон Сакскобургготски. И като се знае колко много са те и как силно при това не го харесват, не е трудно да си обясним параноичните вопли “държавата да се намеси”, като същевременно е много трудно да си обясним решението на Синода от вчера.

Откъде тази любов по никое време?! Въпросът не е в това, дали има право Синодът на такова решение; и не е дори – дали има смисъл това решение. Въпросът е, че “ време има за всяка работа под небето…”

Сверете часовниците, уважаеми синодални архиереи!