Шапка с козирка и тъмни очила

Такива неща носеше и онзи, дето се взриви на летището в Бургас преди няколко години. Бях в Созопол по това време. Чух взрива слабо. Звукът дойде до мен през морето, седях на брега и зяпах. Значи може и аз да съм терорист, след като съм въоръжен като него с шапка и очила? Тероризирам ви с моите писания, но имате избор и да не четете. Не за тероризма и последните взривове в Истанбул искам да ви говоря. Искам да ви говоря за взривените ни души. Онзи терорист се крие от камерите, а ние се крием от Бога като старците ни в Едем. Използваме предпазните средства неправилно. Слагаме си шапка и очила и си мислим, че сме се спасили. В душата обаче е настъпила имплозия, не експлозия. Взривила се е навътре в себе си и не й е останало нищо от първоначалната чистота.

Когато избереш за герой на текста себе си, има риск от изпадане в банален егоцентризъм. Но от друга страна е за предпочитане, защото няма опасност да засегнеш болезнено някого. Днес всички се засягат болезнено, станали са тънкообидни, не разбират твърдата игра, ръгбито е забравен чисто мъжки спорт, който не се вписва в съвременните критерии за честна игра. Сега честната игра е свързана с думички като „толерантност“ и „политическа коректност“. И вече се обиждат даже на термини като „еретик“. Днес в света е коректно, че католицизмът не е ерес. В света… Всеки ден срещам католици и общувам често с тях, такава ми е работата. Католическите храмове в Словакия се препълват с народ всяка неделя. Словаците обичат нашето море и идват тук на почивка. Аз се грижа престоят им у нас да е безпроблемен, водя ги на екскурзия до Созопол, там им разказвам как след смяната на властта във Великоморавия Методий бил хвърлен в затвор в един баварски манастир, а учениците на светите братя били прогонени най-позорно. Светите Седмочисленици са изобразени на икони над входа на голямата бяла църква в началото на Стария град. Разказвам им историческите сведения не за да им натяквам нещо на тема католицизъм, а по-скоро да разберат, че и в миналото, като и днес, е имало политически интриги и интереси. И че на Франкската империя (оная с Карл Велики и неговия немскоговорящ кон) не й е изнасяло да има за съсед независима държава.

Фактите са си факти. Схизмата тогава още не била настъпила. Затова и католиците също приемат за светии Кирил и Методий, макар и доста по-късно от източния свят. Не заставам пред своите туристи, за да им крещя в лицето „еретици“, водя ги в малката, вкопана в земята църквичка „Успение Богородично“, за да видят къде е оцеляла вярата ни през вековете, наистина е имало закон височината на църквите да не превишава турчин на кон. И ако може да се направи сравнение между грандоманията на Саграда Фамилия в Барселона и Кьолнската катедрала от една страна и малката схлупена църква в Созопол, ето я разликата между нас и тях. Онези огромни ледени храмове представляват тяхното желание да господаруват, не знам дали в тях може да се усети Божие присъствие, много се съмнявам в това, поне на мен там ми е съвсем студено. Те смазват с размерите си, карат те да трепериш пред могъществото на властимащите, целта им е да те унижат, за да бъдеш послушна овчица в католическото стадо. Българските църкви от турско време те приютяват, прегръщат, днес те въздействат също както през робството – спасяват те от нападенията на дявола, от шума и суетата. Христос се ражда в сайванта при животните и влиза в Йерусалим на осле, не се ражда в „Шератон“ и не пристига с мерцедес.

Сравнете, казвам на туристите, тази малка църква с огромните ваши катедрали. Нищо повече. За пет минути някой от тях може и да усети разликата и това ще е достатъчно. Ако ме попитат нещо относно Православието, им отговарям любезно, все пак са моят източник на доходи. Но не правя компромиси дори на думи пред тях. Ако се наложи, ще им разкажа дори за онези техни предци, които са затворили и изгорили в кулата в „Св. Георги Зограф“ двадесет и шестимата мъченици. Дотам са стигнали, след като не били политически коректни и не искали да влизат в срамни съюзи с еретици. Ще им го кажа, без да ми мигне окото. Фактите са си факти. Срещу тях не може да намери довод дори най-великият философ от Сократ до наши дни. Това е минало, това е забравено… Дали? Че нали днес се опитват да сторят същото, но с друга терминология, вече не говорим за уния, а за икуменизъм, но преобразена е само кожата на вълка, не и нравът му. Днес вълчо ни го представят като благ, беличък, пухкав, миещ краката на затворници и бежанци, раздаващ целувки наляво и надясно, искащ прошка от мъжеложците, изобщо – цветя и рози.

Нямам проблеми да взимам парите на католиците, ако случайно ви интересува това. Само че им ги взимам, без да има нужда да им служа, нито да ги хваля, нито да ги убеждавам, че хей сега след малко ще плеснем с ръце и ще се прегърнем ние всички братя християни. Парите им могат да бъдат вземани и с твърдост. Казвам ви го от опит. Да, трябва човек да се потруди за това, да отиде на летището, да ги посрещне, да ги настани в хотела, да организира екскурзията, да им викне лекар, ако ги хване някой летен вирус, но без труд нищо не става. Католическите пари са като всички други пари, не са по-ценни. Въпросът е ти лично какво си готов да направиш за тия пари? Дали си готов да се отречеш от мъченичеството на предците си в оная горяща кула? Дали си готов да се отречеш от чистотата на Православието в името на неясни съюзи? Или просто си съгласен да поработиш в туризма честно и просто. За себе си говоря, готов съм само на последното. И като споменах твърдостта, се сещам и за фанатизма – фанатици и зилоти политически твърде некоректни ли са били свети Игнатий Старозагорски, свети Прокопий Варненски и много други, като отиват нарочно и умишлено да заявят на мюсюлмански съдии и началници, че ислямът не струва и че единствената истинна и неизменима вяра е православната? По една или друга причина всички те преди това са били принудени да признаят поне на думи исляма. Отричайки се от него, те стават до един мъченици, изходът е единствено летален. Могли са да не го правят, никой не ги е карал. Помислете само как биха изглеждали днес техните постъпки.

През април на Света гора е горещо. Слънцето прежуря, очите се заслепяват, главата се сгорещява, а аз съм си забравил шапката в колата в Уранополи. Тъмни очила не нося по принцип, защото не обичам скритите очи. Пътеките в гората са прохладни, но като излезем на припек, си навивам фланелката около главата, на студ издържам, но на жега ми става лошо. В Дафни се качваме на маршрутка до Карея, от пристанището корабът е заминал, влизам пръв и сядам на последната седалка. И тогава намирам тъмните очила. Няма на кого да ги върна, значи Богородица ми ги праща на мен. Вървим си после, аз съм последен, другите не я видяха край пътя, но аз я съзрях на секундата. Вдигнах шапката, отупах я от прахоляка и я сложих на главата си. После я изпрах и стана моята светогорска шапка. Имах нужда точно от това – да предпазя очите си и да се скрия от слънцето. За такива дреболии се грижи Светата. Какво остава за душите ни.

Няколко месеца по-късно първо изгубих шапката, а после и очилата. Бяха ми дадени само за малко. И после ми бяха взети и сигурно дадени на други хора, които имат повече нужда от тях. Купих си други, защото се налага очите и главата да бъдат пазени. През тях да не влизат ненужни и излишни картини и мисли. Ненужното и излишното трябва да бъдат филтрирани. Очите са входът към душата. А помислите са в началото на всяка непремерена стъпка. Така че да си носим шапките и очилата и да внимаваме, както ни призовава попът всяка неделя – вонмем!